Към съдържанието

  •  

Снимка
- - - - -

Стари бойни похвати на българите


  • Please log in to reply
В темата има 69 мнения

#41 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 931 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 31 март 2007 - 16:02

Иван Вазов



Качена снимка

български писател и народен будител



Белимелецът

(Из живота на един разбойник) ....с леки съкращения.


Вълнистите поли и разклонения на Стара планина са покрити в по-голямата си част с гъсти зелени бранища или балталъци, както ги още наричат в Берковско; зелени долинки, прохладни усои, шумести гори, весели речки и поточета оживяват тоя планински край, богат с вина, малини и мрамор... Няма по-приятно нещо за туриста, за поета, за любителя на природата, особено на българската природа,отколкото да пътува на кон из чудните самотии на тоя лабиринт от хубости и благодат божия! Ту се намериш в някоя глуха гора, която ти оставя едвам един разкрач широка пътека и в която живеят хайдушки предания - защото тия диви краища са се славили със своите хайдуци в турско време, - ту се озовеш в една очарователна, живописна долина, прилична на аркадска идилия; ту газиш бистро поточе и пак се омъкваш в гъста гора, дето се принуждаваш да отпуснеш юздата на коня си и с две ръце да разтваряш надвисналите клоне, за да пробиеш свободен изход за главата си; или се пък спреш да послушаш славеите, които оглашават гората и развеселяват глухите самотии. Разумява се, подобни разходки и посещения на тия диви кътове на планините в Западна България туристът би могъл да направи само подир Освобождението; защото преди тоя срок тия местности представляваха сериозна опасност за един свободен пътувач, който се отклонява от общите пътища, за да дири в уединените свежата поезия на неопитомената природа. Хайдушки дружини кръстосваха постоянно тия предели и нанасяха страх на търговеца и на гражданина, бил той даже българин, и въобще на всеки, който би се престрашил да мине оттук сам по работата си.Бързам да кажа, че тия разбойници не бяха турци - турците-разбойници стояха в градовете, под закрилата на стрехите си и на турската власт. А разбойниците,които търсеха покровителството на гъсталаците и балканските пущинаци, бяха българи. Може да се каже, че тоя кът на България е бил най-последното убежище на тия горски пилета. На 1862 г., в август, падна в ръцете на турските заптиета едно подобно горско пиле, един разбойник от четата на Минча войвода - Славчо белимелецът или както просто го викаха - "Белимелецът". Както го показва и името, той беше от Бели Мел. Преди да напусне селото и къщата си и да улови планината, Славчо бил мирен и работлив лозар и никой не можал да предвиди, че ще свърши с хайдутлук кроткия белимелец. Но съдбата си играе с хората. Еднаж, при едно скарване с някой свой роднина за едно късче бранище, той се сборичкал с него и как - сам не знае, го ръгнал с ножчето си... Тогава той забягнал и се събрал с дружината на Минча войвода, която върлувала от няколко години тъдява. Много пакости, много обири и убийства лежали вече на душите на юнаците, без да може някой да ги закачи. Преди един месец те обрали пощата, която носела от Видин за София държавни пари от около сто хиляди гроша; трима, души от заптиетата, що придружавали пощата паднали. Но подир тая голяма сполука за четата настанали тежки дни. Силни потери били пратени навсякъде. Вчера четата била загащена при Влашко село, трима души били убити, другите се разбягали, а двама паднали в плен - единият от тях бе Славчо. Другият, хванат тежко ранен, умрял под боя, чрез който успели да изтеглят из устата му показанието на мястото, дето била заровена хазната. Тя била закопана някъде при Бели Мел... Но разбойникът издъхнал, преди да узнаят по-точно мястото.

Селото настръхна от ужас, когато видя, че се подадоха десетина заптиета с насочени пушки в гърба на Славча, който вървеше отпреде им с вързани ръце отзад. Това беше през последните дни на август месец. Горещ пот, размесен с кървави вади, течеше по дебелия врат и широкото почерняло лице на хванатия разбойник. Той беше един великан, каквито нерядко откърмя тоя край: жилестите му ръце, силно извити назад и десетина пъти увити с въжето, сочеха да притежават съкрушителната сила на Самсоновата десница. Би казал човек, че отвързани внезапно, те с един размах би повалили на земята вардачите му... И наистина узна се още тогава, че Славчо два пъти скъсвал въжето из пътя, доде го карали, обаче безуспешно. Кървавите рани, що носеше на врата си, бяха му дадени с тъпото на ятаганите подир всяко опитване за изтръгване лактите си от връзките и шията си от бесилото. Сега, убеден, че са напразни всякакви усилия, той се бе покорил на съдбата си и послушно вървеше пред заптиетата, но без да прошушне една дума, нито да се помоли да го пощадят от свирепите удари, които без нужда и без причина вече продължаваха да му нанасят турците.
До вечерта заптиетата под командата на Ахмед ага под предлог да дирят скрити разбойници из къщята и да изпитват домашните, направиха кански да пропищи селото... Ние избягваме да разкажем жестоките и възмутителни подвизи на заптиетата. Славчо беше белимелец, това съвпадение даде кураж и право на пленителите му да наситят до воля зверската си мъстителност, алчност и
животински похоти в нещастното българско село...
Понеже беше късно вече и уморени от работа, Ахмед ага реши тук да пренощуват, нежели в друго село, по-малко сигурно. Утре рано щяха да тръгнат, за да гонят Берковица. Къщата на чорбаджи Недя биде избрана да бъде гостоприемство на турците и тъмница на пленника. Тя беше едничката в селото висока, с двор, ограден с каменни зидове, и стаите й се затваряха със здрави врати, които се
заключваха с още по-здрави катанци. Прибавете при това, че чорбаджи Недю беше още твърде предан на турците и християнски кръвопиец, каквито се въдеха само по онова време. Ахмед ага със заптиетата се настаниха в една от стаите, в най-широката, на която прозорците можеха да служат за мазгали. Славча запряха долу в зимника, като удвоиха. връзките му и заключиха добре отвън вратата. Един остана да бди на стълбите.
Нощта беше ясна, но безлунна. Когато повечето захъркаха, Ахмед ага стана, забучи си двата пищова и ятагана, взе фенерче и излезе. Той мина през одърчето, дето се разгаряше един мангал, слезе из стълбите и срита там заптието, полузадрямало вече, отвори вратата на зимника и влезе при пленника. И заптиетата, що бяха горе, и другото, що бе на стълбите, знаеха, че Ахмед ага отива да прави изпит на тоя час на разбойника, както имаше обикновение. Ахмед ага беше специалист по следствената част: жестокостта му се разлива с изобретателността на мъченията и изтезанията, с които измъкваше признания из устата на разбойници-българи. Тоя път той не вика никой помощник, очевидно той си имаше причините за това. Славчо, опрян до стената, бе клюмнал главата си надолу, тя висеше като претрошена, защото не можеше да я подпира с ръцете си, които стояха вързани отзад на кръста му, нито можеше да клекне, защото друго въже го пристягаше през гърдите за стълпа. Ахмед ага, с ятаган в ръка, приближи Славча и му извика:
- Чуй, гявур!
Славчо вдигна глава и се изправи добре на вкочанясалите си премалели крака. Неговият гигантски ръст надминаваше с три педи главата на дребния Ахмед ага. Неговата удряше потона. Той наумяваше един яко вързан голям звяр, който и така внушава страх с грамадността си. Но Ахмед ага знаеше, че няма от какво да се бои. Очите му светяха зловещо на свещта и се впиваха в Славча, който гледаше безучастно надолу.
- Сега да говориш истината! - каза Ахмед ага.
Славчо само го погледна и пак свали очи надолу.
- Ти мълчиш, краставо куче? - извика турчинът сърдито. - Мангалят се разгаря.
Тия зловещи думи "мангалят се разгаря" бяха в състояние да направят да замръзне от ужас и най-желязната душа. Славчо, като разбойник, от всички по-добре знаеше за кои хора турят да се разгаря мангал. Потът се лееше по бузите му, но той мълчеше.
- Слущай! - заповяда му Ахмед ага.
Славчо впери очи в него.
- Кажи дека е видинската хазна?
- Не зная.
- Аз тозчас ще те направя да знаеш... -казаАхмед ага, като го перна с тъпата страна на ятагана си по вързаната дясна ръка. Ударът беше тъй силен, щото се чу ясният сух отзив на костта на лакътя. Славчо примижа болезнено. Ахмед ага повтори няколко пъти питанията и заплашванията си, но безуспешно. Разбойникът пазеше упорито мълчание върху мястото, дето бяха закопали парите. Това докара турчина до побесняване. Той желаеше да узнае без свидетели де е заветното място, което навярно не е далеко оттука.
............
Изведнаж турчинът отхвръкна два разкрача назад се гътна, та падна възнак. Главата му се блъсна с тила в земята. Подир тоя внезапен шум, който произведе падането на това тяло, настана тишина. Турчинът се не по-ръдна. Кръв заля главата му и накваси пръстта. Една тънка струйка кръв шурна и из устата му. Вълкана остана като вкаменяла. Славчо цял трепереше и очите му с безумен поглед стреляха жертвата. Защото разбойникът беше възчакал и извардил Ахмед ага да се приближи до него и беше го ритнал с гигантския си крак в корема. Той беше събрал в тоя удар всичката мощ и пъргавина на своите железни мускули, всичката буйност на един раздразнен звяр, кипежа на всичкото си озлобение, мъстителност и отчаяние. Той беше пресметнал силата на блъсъка си така, щото подир него турчинът да не може да кръкне. От решителния резултат на тоя удар зависеше животът му, спасението му. И турчинът не кръкна. Вълкана остана като вкаменяла.
Славчо цял трепереше и очите му с безумен поглед стреляха жертвата. Защото разбойникът беше възчакал и извардил Ахмед ага да се приближи до него и беше го ритнал с гигантския си крак в корема. Той беше събрал в тоя удар всичката мощ и пъргавина на своите железни мускули, всичката буйност на един раздразнен звяр, кипежа на всичкото си озлобение, мъстителност и отчаяние. Той беше пресметнал силата на блъсъка си така, щото подир него турчинът да не може да кръкне. От
решителния резултат на тоя удар зависеше животът му, спасението му. И турчинътне кръкна.
- Вълкано, вземи му ножа и разсечи въжата - поръча Славчо на жена си.
Тогава невястата се свести и влезе в ролята си. Тя разсече въжето, което
пристягаше мъжа й за стълпа.
- Чакай сега и друго - каза тя, като захвана да срязва и връзката, що скопчваше
Славчовите ръце отзад.
- Не трябва - рече той и в същия миг, под силата на нечовешкия му напор, въжето
пропука и се разкъса.
Един път от всякакви окови освободен, Славчо се хвърли въз трупа, измъкна двата му пищова и ги овря в пояса си, грабна ножа из резтрепераните ръце на Вълкана, та го заби в гърдите на турчина и отвори вратата.
- Чакай аз да мина пръв.
И той изскокна на стълбите, за да отвори път. За щастие, заптието дремеше, завито с ямурлука си. Като чу бързи стъпки около себе си, то се повдигна и извика:
- Ти ли си, Ахмед ага?
Тогава Славчо се извърна от най-горното стъпало, на което се намираше, и цапна с ятагана заптието по главата и го приспа там. Вратнята беше заключена. Тъмнината беше доста гъста. Славчо се спря в
нерешителност. Но след мигновено озъртане той поведе жена си към обора, покачи се на наклонената му стряха, подаде ръка на жена си, па се издигна и тя при него и се хвърлиха на улицата.
В същия миг удареното заптие на стълбите, било че издаде вик, било че се сгромоляса надолу из тях, про-изведе някакъв шум, та се разбудиха дворските псета. Когато умните животни подушиха кръв, те залаяха и завиха страшно и след малко цялото село гърмеше от зловещи кучешки лаеве, а чорбаджи Недювият двор - и от виковете и глъчката на заптиетата.
Нощта вече преваляше, когато двамата бежанци се найдоха къде Влашко село, в самите поли на Стара планина. Славчо не остави жена си в Бели Мел, защото добре знаеше, че вместо него тя щеше да пострада от мъстителността на турците. Тя по никой начин не би могла да ги увери, че е невинна в убиването на Ахмед ага - и умът на едно дете щеше да разбере, че не друг, а тя е убила, за да освободи мъжа си от връзките. Те даже и не бяха разсъждавали за това. Те и двамата бяха хукнали да бягат заедно, тласкани от същото чувство, и нито бяха помислили за последствията, които влачеше Вълканиното бягане. Само когато призори поседнаха на една висока, заградена от изток с букове полянка на хълбока на планината, те се сетиха за онова, което бяха забравили да мислят: Вълкана спомни за детето си и за къщата. Тя всичко сега напущаше на произвола на съдбата! Тя нямаше свои в Бели Мел, за да може да се надява, че ще приберат Владка и ще запазят къщата й.Подир избягнатата опасност тя силно се смути от тая нова и съкрушителна грижа.
- Ами Владко, ами къщата? - извика тя болезнено и неволно.
- Дявол да ти вземе къщата! - избъбра Славчо, като си завързваше добре навоя.
- Славчо, тй не си гледал стока, та не ти е мило - беляза му Вълкана... -
Хайдутин дом гледа ли?
- Мен ми е мило само за Владка... Дявол ти взел къщата.
И Славчо се навъси, па надзърна внимателно през буките, като че искаше да види нещо.
Вълкана се обади:
- Та аз за Владка ти казах, човече... Кой сега ще погледне клетото?... Ония ще го утрепат... Ами какво да се прави сега, Славчо?
- Какво ще правим?... Ще вървим!
- Ще вървим, ще вървим, боже... Ами Владко? - изпъшка Вълкана, но се пресече,
като видя строгия поглед на Славча.Види се, Славчо имаше причина да е строг, или пък някакво лошо предчувствие го правеше да се безпокои.
Утринта наближаваше. Зазоряваше се на изток. Утринният вятър излезе и залюшка тихо клонете на буките. Далечни шумове на пробуждащата се природа се разнесоха чак дотука, животът даваше да се чувствуват първите му трептения... Петлите от Влашко село се чуха - тяхното дрезгаво кукуригане първо размъти рязко съня на заспалия въздух. Няколко клончета над главите на бежанците зашумолиха; птичка някаква прехвръкна между тях и пак се закрепи в листата, за да възчака първите
блясъци на зората. Славчо и Вълкана се умълчаха няколко време. Тежки мисли се въртяха из умовете им... Пълна неизвестност ги заобикаляше. Денят ги заварваше в тая планина голи, гладни, беззащитни, гонени... Вълкана страшно пъшкаше.
Владко пълнеше душата й, сълзи - очите й. Мъчителна, невъзможна й беше тая раздяла с мило чедо, но тя не смееше да се оплаква пак на Славча и неговото чело беше помрачено, навярно и него същите мисли, а може би и по-тежки обладаваха. Дали той няма още страх от турци, та тъй е на щрек? Тя го попита:
-Славчо, ами какво се ослушваш и назърташ?
Наистина Славчо все се ослушваше, безпокойното изражение на лицето му се не махваше; напротив, то нарастваше заедно с наближаването на деня. Неговото хайдушко ухо, по дълговременна привичка, беше до голяма тънкост изострено и най-малкият шум в околността достигаше до него; най-дребното шумолене или друг непонятен и неопределен звук чувствителното му тъпанче тозчас разпознаваше и
разбираше отде и от що иде... Навярно Славчо бе схванал подобен някой звук и обезпокоителен.Той махна с ръка на жена си да мълчи, но стана на крака и пак се завслушва.
- Дърветата шушнат от вятъра - забеляза жена му, за да успокои него и себе си, защото тя действително само тоя шум чуваше или й се струваше, че чува.
- Не, стъпки са - пошушна Славчо.
- Стъпки? Какви стъпки?
И Вълкана също стана и взе да се ослушва... Едно ново лъхване на вятъра, който дойде отсреща, донесе по-чувствителни разните шумове от въздуха и долините.
- Истина, сякаш вървят.
- И повече души... - допълни Славчо.
- Кой ли е сега, Славчо? - попита тревожно Вълкана.
- За нас идат... заптиета са - отговори Славчо полека.
Летните утрини, както е известно, бърже, почти бежешком дохождат. В няколко минути вътре бежанците видяха изведнаж, че е съвсем развиделяло и околните дървета пропущаха вече през черните си клонове ярки проблески от светлината на деня... Всички предмети наоколо ясно се видеха... Тая внезапна виделина направи положението на бежанците твърде опасно, почти безизходно. Шумът от стъпките приближаваше все по-забележителен и застрашителен. Но гласове се не чуваха. Види се, ония, които вървяха така, вървяха дебнешката и не гълчаха, за да могат повече да слушат. По онова време достъпът на турските заптиета в тоя заглъхнал планински край на България не беше винаги освободен от опасности за тях; духът на свободата и независимостта още тлееше заедно с дивотата на нравите у тукашните селяни. Появлението на турската власт дигаше тревога в селата и туряше нея сама в безпокойствие и даже в премеждие. Имаше такива горски гнезда, които даже никога не виждаха заптие в непристъпната си пазва и подчинеността им на негово величие султана беше само фиктивна: те не плащаха даждие, защото никой не смееше да иде
да го поиска. Тия диви и усойни кътове бяха нещо като страната на албанските мирдити. Заптиетата - защото Славчо право угади: идеха заптиетата по дирята му,- заптиетата прочее правеха рядък риск, като се впущаха в тоя хайдушки край да гонят един разбойник; почвата не беше тяхна и те не знаеха нито местността, нито можеха на верни сведения да разчитат, нито на какво-годе съдействие от страна на селяните. Но двойното убийство, сторено тая нощ над другарите им, убийство, извършено така дръзко и неожидано, беше ги разярило до полуда и като оставиха настрана всеки страх и други съображения, спуснаха се да гонят убиеца или убийците. Може би това престрашаване да имаше и друг още мотив: страха от отговорност пред началството за бездействие подир такова умъртвяване на двама мюсюлмани. Но истинното в тая минута беше това, че Славчо и жена му бяха в толяма
опасност; гибелта беше почти неминуема; букакът, както казахме, свършваше се дотук, а оттук нагоре до гърба на балкана се захващаше пространна и открита долина, която само с криле би се прелетяла, преди да се подадат турците из букака. Славчо не можеше прочее нито да мисли за бягане нанапред; да опита да се мушне в стръмния букак с жена си и да се изгуби между дънерите на буковете
беше също безразсъдно: така той сам влизаше в една примка, от която нямаше надежда да се измъкне читав. Славчо имаше само няколко минути още, за да вземе какво-годе решение. Призракът
на ново пленение, на побоите, на оковите, на мъките и на страшното бесило се изпречи кървав и отвратително страшен като главта на медуза пред очите му. При тая страшна мисъл необикновена ярост - то вече не беше решителност - наостри космите на главата му и очите му добиха изражението на един пощръклял бик, който троши стени с челото си. Сякаш че исполинският ръст на разбойника още повече нарасте и жилестите му ръце конвулсивно паднаха на дръжката на ятагана,
който стърчеше на пояса му... Види се, че той реши с гол нож да пресрещне гонителите, за да направи салхана с тях. Това отчаяно рещение мигновено обаче се замени с друго, защото той не изтегли ножа си, а се затече до един бук, с неимоверна чевръстина се покатери по дебелото му гладко стъбло и след една минута се озова в листната му зелена шубъра. Когато Славчо се затичаше към бука и Вълкана припна към същата посока. Тя се спря при дънера. В това също време заптиетата продължаваха опипом и мълчаливо да идат към края на гората отдето се захващаше пашата, когато Славчо се озова на един от долните клони на бука те бяха тъкмо под него. Бяха шест души и един селянин. Славчо позна мухтаря. Славчо се настани зад един клон, който го защищаваше, и изпразни двата пищова въз заптиетата. Един заглушителен гръм, последван от проточени екове, изпълни планинските самотии. Когато димът се поразся, Славчо назърна долу. Едно заптие беше паднало и се гърчеше в предсмъртна агония. Мястото около падналия беше опустяло. Славчо видя през шумата на бука другарите му, които бягаха назад, като се провираха между дънерите и диреха подслон срещу куршумите на невидими врагове. Минаха се няколко месеца от това време. Тройното убийство на Белимелеца, след като направи голям шум и даде повод на турската власт да извърже и закара в София почти половината от мъжете на Бели Мел, посочвани от чорбаджи Недя като съучастници и едва ли не като прями виновници на злото, най-после хвана да се позабравя и впечатлението от него да застива. Селото попатаса. За Славча най-напред нищо не се чу. Предполагаха, че той е минал в Сърбия с жена си. Но после хванаха да се носят мътни слухове, че той пак обикаля тъдява горите с някаква нова чета, в която участвува и Вълкана. Видели го даже някои, че слизал по урвите в село Помеждин, в което му било
тайното гнездо; три пушки бяха изпразнени преди една неделя срещу един къраасъ,като минавал край Лясковското бранище, и всички вярваха, че тия пушки са хвърлени от Славчовата дружина. Името на Славча пак хвана да прониква в селото, в къщята и в разговорите и образът му да оживява в душите на белимелци. При тайната радост, която чувствуваха, че техният юнак е жив и здрав и че отмъщава на народните врагове, усетиха неволен страх, като се премисляха, че един нов бабаитлък на Славча можеше да хвърли в нови страдания Бели Мел.
..............
Подир това произшествие дружината вече се изгуби, нищо не се чу за нея.Различни слухове се разнасяха за нея. Едни думаха, че тя е минала в друго място да се подвизава, други уверяваха, че са я изсекли до косъм някъде във Врачанския балкан, трети казваха друго. Истината беше, че Славчо бе разпуснал дружината си и заедно с жена си бе минал в Сърбия, в Неготин, дето се бе и заселил.
С по-голямата част от видинската хазна, която се беше отстъпила нему, той захвана търговия и благодарение на трудолюбието си и умението си той в скоро време разбогатя и доби предно място между първенците в Неготин. Когато се освободи България, неготинският търговец се пресели пак в отечеството си и сега е в Р... мирови съдия.

И длъжни сме да кажем: един от добрите мирови съдии. Той тъй добре умееше сега да дава правда, както някога умееше да дава ритници в корема. На какво се не учи човек?

Едничкият лош човек, който би могъл да обади това на властта, беше Недю.

А Недю наистина се завърна още на Петковден вечерта при жена си. Но от тоя ден Недю стана друг човек... Читателите ще разберат това, когато им кажем, че помежду многото селяни, откарани на 1876 г. вързани в София, като подозрени пособници на Ботевата чета, начело караха Недю белимелчанина!

1890 г.
..........

Повече тук
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#42 Доктора_

Доктора_
  • Гости

Публикувано: 02 април 2007 - 10:33

За старите военни изкуства на българите има доста в събраните съчинения на Цани Гинчев, където са описани много военни игри, запазени от старите поколения; много от тези игри сега са забравени.

#43 CHEPUT

CHEPUT
  • Винг Чун
  • 189 мнения
  • Skype: нема :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:там някъде...
  • БИ:Винг Чун

Публикувано: 05 април 2007 - 00:14

Ами учете внуците и децата на тях. Лесно могат да се нагодатя за днешните времена.
WWW.XNETBG.COM-Iternational Conspiracy and Ufology Communication Network

Какъв е отговора? Бах мааму. Засега отговора е "Боен Клуб"... и още нещо

#44 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 931 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 07 април 2007 - 15:09

НАРОДОВЕДЧИСКИТЕ ИЗЛЕДВАНИЯ НА ЦАНИ ГИНЧЕВ

Писани в последното десетилитие от живота на Гинчев ( 1886-7 - 1894), те са печатени единствено в перодичното списание "Труд" Сб. НУНК. Периодичното списание , което днес представляват библиографска рядкост. Заедно с това, повечето от тях са използувани и вградени в трудовете на най-голямите познавачи на българският фолклор и етнография, не само защото са едни от най-ранните събрани паметници на българската народна култура, но и защото хвърлят оригинален поглед към нея, все едно в съгласие или противоречие с приетите научни тези.






БЪЛГАРСКИ СТАРИ ВОЕННИ, ГИМНАСТИЧЕСКИ ИГРИ

( с леки съкращения )

Нашите прадеди като са имали царство, както са имали войска и като са се били толкова години с византийците и с други народи, които са имали превъзходна тактика, съобразно тогавашното оръжие и понятие за стратегия, не са могли току- тъй слепешком с тактическият неприятел и да го побеждават, а то това става ясно, че и нашите праотци са знаели военна тактика и военна дисциплина. каква е била тая военна тактикa, ние днес нямаме нищо от нейното описание и нейните военни устави, които непременно трябва да са съществували, макар у най главните пълководци, но все са съществували, инак е немислимо да се управлявала и обучавала такава голяма армия, от която треперал толкоз години Цариград.Твърде е вероятно, от тази военна наука да се е завардило нещо в турците, а най- много еничерските корпуси - в онези потърчени християни, в коницата, защото изнамерването на барута и употребенето в боя огнестрелно оръжие е изменило пехотната войска съвършено. Но и от еничерската конна тактика, ние сега твърде малко знаем*, защото подир избиването на еничарите от Султан Махмуд и тактикта им се забрави както се забрави тяхната военна доблест и юнащина.

За да можем по добре да си съставим що-годе понятие от някой от старите военни български игри, ние трябва да се обърнем към някой народни игри и там, в тях, да потърсим остатъците от миналото, както археологът разкопава, търси, събира, съобразява и заключава по намерените останки за славата и величието на онова, което всеразрушаещото време е разрушило и отнесно със себе си, в своята вечна пазва.Когато са ни завоювали, за нашите грехове, т.е. за нашите ежби, несъгласие и непокорство на царете и на велможите, по-слабите, но по-единните от нас, турците са ни отнели всичко, и като са ни подложили под тежко черно робство, забранили са ни не само военните игри и упражнения, но не са ни оставили даже да подновим някой от разрушените си храмове, за да има, где да се съберем, да се помолим на Бога **. Всичко е паднало и всичко е пробаднало, но само духа, божия дух, в нас българите, не са могли да убият, защото той се е криел в българското сърце и ум и всякога ги е подържал, крепил и обнадеждавал, че ще дойде време, когато ще се изплятят греховете на прадедите чрез дълги изпитания и страдания и пак тоя тук ще ги поведе и научи, как разковат на ръцете и врата им робски окови.Завоевателят забранил, застрашил с бесилка, с набиване на кол, с обезглавяване, със скенжи *** и мъки, но мъчил тялото, а духа останал почти невредим: не е знаел той где е скрит този дух, къде живее и с какво се храни, за да му унищожи храната и да го задушив съкръвенната му.Подчинил се е българинът телесно, захванал да работи, за да прехранва милата си челяд и с тежката ангария да угоява завоевателя тънеядец; захванал да плаща стидния харач и завоевателят, преситен, се излегнал на дивана си да си прави кефа. И ето ти пастирите и воловарите - млади момци, снемат стадата си от зелените гори и от тлъстите пасища на хубавата българска земя край реката в извитите равни лъки, на водопоя; запладняват ги под сенчестите дървете; засвирват жалните песни от българската дълга и разнообразна елегия за падналите герой-войводи, и подир свирнята и тежката въздишка, която изпровожда и до днес подир всяка жална песен, която не е друго нищо освен надгробен плач, излиза из разтъжената от кавалите дружина един момък и казва: "хайде, братя, да играеме военната игра - дълга кобила!. Ние нямаме островърхи стоманени копия: когато му дойде времето, ние твърде лесно можем да забием на върха имжелясното острило, стига само да знаем, как трябва да се млъжгат /стрелят/ тези дружки на копията". Турчина си гледа кефа, не му иде на ума, че войнишкият скрит дух се пробужда в пастирите и се подновява войнишкото мятане на копие, което сега вместо да се извършва пред воеводи, царе и пълководци, се съживява в отделечената от населението равна лъка, тихо, невинно и мълчешком. Военният дух се пробужда чрез играта, преданията за боевете, за победителите, за славните юнаци и мятащите копие, докато са се завардили, се подновяват; фантазията ги оживява и възкресява пред очите им; тежкото иго им напомня за свободните и славни времена; свирните и песните - за миналото величие - им говорят с живи думи; духът се събужда...Ето тази игра - дълга кобила, е останала от старата българска военна наука, с която са се упражнявали нашите прадеди да мятат копие върху коня и конника, но после, като паднало царството, когато нямало где да се упражняват войниците, защото нямало вече войници, пастирите по равните поляни със свойте дълги и прави тояги, нарочно за това приготвени, дрянови тояги са подражявали военната игра, както и до днес я подражяват във вид на невинна пастирска игра, която може да се сравни с днешното мерене в цел /нишан/; и, ако би съществувало мятане на копие и до днес, всеки селянин, който знае да грае тази гра, като влизаше във войската, щеше да бъде подготвен да мята копие отлично, както днес, каито войници знаят да играят от домаси добре хороводните игри, лесно се научават да маршируват по-скоро и по-правилно от ония, които не знаят да играят. Всеки трябва да е забелязал, че солдатин, който от малък е имал случай да упражнява оръжие, да е ходил на лов и да е бил нишан, като влезе във войската, твърде лесно ще се научи да бие в нишана, защото, той е подготвен от дома си. Тъй и нашите невинни игри са подържали войнишкият дух, защото те са остатък и подражание на военното обучение.

Сега да преминем и да дойдем на старата игра, която и до днес се е завардила и се употребява във военното обучение, а тя е дървеният кон, върху който войниците се упражняват да го възсядат и да го прескачат, когато се учат на гимнастика. Това военно упражнение в народните игри се зове - прескочи кобила. Тази гимнастическа игра е виждал всеки, а има много, който са я играли и още и до днес я играят момчетата. Тя се играе така: вместо да приготвят дървен кон, който не може да се направи лесно, момчетата правят жив кон от себе си.

(следва...)


..........

* В Цариград на Ат-мегдан са се учили с конете си, като са си изпитвали сабите в мокра плъст, която е била навита на едно желязо в няколко ката.
** "Не дават турци" е поговорката, която и днес се говори, когато и се намери местото.

*** "Скенж" са две дебе ли дъски, между който се туря мъченикът легнал и отгоре се притиска с камъни, догде му излязат червата.

Български фолклор от македония.

Българите са били под османско и византийско робство общо 700 г. Въпреки това, този малък но храбър народ е съхранил своята азбука, език, култура, традиций, фолклор. Последни от робството са се освободили българите от Македония. Там при тях аз си помислих: ...когато поробените танцуват и пеят, това е и страшно и божествено.

Част 1

Част 2

Част 3
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#45 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 931 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 18 август 2007 - 19:12

Българската традиция на физическа култура по времето на първата и втора българска държава се развива паралелно с тази във всички държави, поддържащи боеспособна армия. През време на турското робство физическата култура се ограничава преди всичко до народните танци. До 40-те години на ХХ век се запазва традицията в неделя и на празници селото да излиза на мегдана на хоро. Хората се различават по схема на стъпките, форма (включително кръгова), посока на въртене и музикален размер (преобладава неравноделният).



Аспекти на връзката между физическото възпитание и възпитанието в родолюбие

Едно е ясно – животът ни ще се промени! Към по-добро или към по-лошо, това тепърва ще видим. Говори се, че някои неща неизменна част от битието на българина ще му бъдат отнети. Ами ако ни забранят да си варим благата домашна ракийка, ако не можем да си заколим прасенце за Коледа? Не че това е най-важното, но повечето хора са свикнали с тези по-скоро семейни битови, отколкото национални традиции. Притесненията за битовите традиции пораждат и един друг въпрос. Подложени на инвазията на субкултурата, във време когато семейните ценности са погазени, ще можем ли да запазим своята национална идентичност? Дали няма да станем поклонници на различни обичаи привнесени от Запада? В България вече се утвърди един не толкова католически, колкото езически празник – „Свети Валентин". Започнахме тук там и с карнавали да празнуваме и западния празник „Хелуин" (Вси светии). Една от причините е, че тези празници са по-близо до ума на откъснатото от традиционните ни корени младо поколение. Малко млади хора знаят, как техните прабаби и прадядовци са се ухажвали и венчавали, но разменянето на любовни послания е по-близо до начина им на мислене и на живот. „Хелуин" пък е едно показно шоу, един пъстър маскарад, един (както се изразяват младежите) купон. По приятни са за възприемане отколкото например участието в обичаи като лазаруване или коледуване. Никой не може да каже, дали след време няма да започнем да празнуваме и американския ден на благодарността и да въведем кой знае още какви празници, чужди на националния ни бит и традиции. Оправданието ще бъде, че го правим от солидарност или лоялност към братските западни народи. Въпреки, че в училище се провеждат беседи в часовете на класа или в различните кръжоци, за българските традиции и обичаи, факт е, че ние с всеки изминал ден все повече се отдалечаваме от тях. Тези беседи не могат да изместят напълно влиянието на чалга-културата и на западната субкултура, които се възприемат на принципи от рода на: „Така е модерно!", „Всички го правят!", „Традициите не са това, което бяха!" и др.

Друг неоспорим факт е, че подрастващите все по-малко време отделят за четене и спорт. Първото води до изключително обедняване в духовно и нравствено отношение. Второто е пагубно за здравето и дееспособността на младите. Днес вместо игри, които укрепват мускулите и ставите, или такива, които развиват бързината на рефлексите, децата и юношите прекарват една голяма част от времето си пред компютрите. Там единствените движения, които извършват са търкалянето на мишката, местенето на джойстика и натискането на клавишите. Така младото поколение в България заболява от хиподинамия, децата стават хилави, придобиват гръбначни изкривявания, натрупват наднормено тегло. Родителите или не го съзнават, или се сещат за това, когато стане твърде късно.

Така се явяват два важни проблема, които търсят начин за решаване. А именно: Първо, отдалечаването от традициите и второ, обездвижването на подрастващото поколение. Ето тук е мястото да зададем въпроса: Има ли начин, чрез въвеждането на някаква традиционна игра или спорт, да възпитаваме подрастващите в духа на българщината?

Ако хвърлим поглед назад в историческото минало, ще видим, че спортът не е бил чужд на българските деца и младежи. България, за разлика от някои западни държави, има многовековна история – над тринадесет столетия. Няма съмнение, че нашите прадеди са умеели да яздят, да стрелят с лък, да плуват, да хвърлят копие, да въртят меча, ходели са на лов и риболов, надтичвали са се, борели са се с голи ръце или с юмруци. Без тези тренировки не можем по никакъв начин да си обясним славните победи на българската войска при различните исторически битки по времето на хановете Аспарух, Крум, Тервел и на царете Симеон, Калоян, Иван Асен ІІ и др. Тези умения без съмнение са придобивани вследствие на дълги тренировки и системни упражнения. Вероятно по-слабо са били застъпени отборните игри, но няма съмнение, че са се провеждали състезания, които са целяли както престиж, така и повдигане на бойния дух. Със сигурност още между подрастващите е имало съревнования в тичане, плуване, борба и пр. Някои от тези спортове оцеляват през времето.

По късно идва и стрелбата с огнестрелно оръжие, която извоюва на много български комити и хайдути славата на точни стрелци. С настъпването на Възраждането и полагането основите на българското образование, постепенно в образователните дисциплини навлизат някои, свързани с физическото развитие на учениците. За ползата от укрепващи тялото упражнения говори в "Рибния буквар" д-р Петър Берон, като дава и някои полезни препоръки. В някои възрожденски училища са допускани някои от традиционните игри, организирани са разходки сред природата и др. В някои българо-елински училища започват да навлизат гимнастически дисциплини. През Възраждането, а и още преди него, популярни са били по съборите пехливанските борби, устройвани както със състезателна, така и със зрелищна цел.

След Освобождението спортът успява да преодолее трудностите и да набере сили. Тогава навлизат и много дисциплини от Запада. Всичко казано до тук, цели да покаже, че спортът през вековете никак не е бил чужд на българина, макар да не е бил организиран в клубове и федерации.


Доколкото показва опитът, поддържането на традициите сред някои други народи опира, както до изучаване на традиционните спортове в училище, така и доброволното им изучаване с цел усъвършенстване и развитие на тялото. Като примери в това отношение можем да посочим някои източни държави като Япония, Китай, Корея. Там практикуването на някои от характерните за народите гимнастически дисциплини или бойни изкуства, се практикуват и като форма на поддържане на националната традиция. Изучаването им в някои от случаите, е свързано само с набавяне на подходящ екип и посещаването на тренировъчните зали. В Япония тренировъчната зала, в много от случаите, запълва времето за игри на подрастващите. Така натрупаната физическа енергия вместо да бъде прахосана в безцелна игра, е вкарана в определено русло и възпитава в национален дух и дисциплина. Това има и своите недостатъци като липса на разнообразие, но пък дава възможност младежът да се усъвършенства в един конкретен определен спорт. На Запад също има места, където се усъвършенстват традиционни спортове и борби. Преди не много време стана дума в медиите, за възраждане на рицарските турнири и гладиаторските борби. Без съмнение и до днес е останало нещо рицарско в спортове като езда, фехтовка и др. Може още много да се каже за традициите на другите народи, на погледнем как стоят нещата у нас. Какво можем да направим ние? Кой традиционен спорт или игра да изберем, за да подпомогнем запазването на българския дух сред младите? Все пак има и друг начин да спортуваме, да играем нещо, което е дълбоко проникнато от българския национален дух и това са народните танци. Това е характерно и за други народи, които са установили дори състезателни принципи в стандартните и латиноамериканските танци. Знаем също че има и по-съвременни танци за развитие на тялото от рода на аеробиката. А защо да не се въведе изучаването на българските народни хора в училище?

От векове наред българинът със своята песен или танц е изразявал своите емоции, своето отношение към природата, своя култ. Още от най-древно време хорàта влизат в религиозните обреди на славяните. Те са връзката с родовите корени, израз на отношението към божеството, елемент от магическите практики, средство за прогонване на злите сили. Без съмнение в богатото наследство от фолклорни танци има и много елементи от култа на древните прабългари. С утвърждаването на България като християнска страна тези обреди и практики не изчезват отведнъж. Минава доста време преди християнството да ги измести. В ума на повечето наши прадеди е битувал синкретизъм между християнство и древни езически вярвания. Въпреки че езическите суеверия отстъпват място на обединителното Православие, от тях остават народните танци и обредните песни. Българският национален фолклор, по своеобразен начин обогатява и християнския църковен календар. За някои от големите църковни празници народът приспособява някои на пръв поглед езически практики, но влага в тях ново съдържание акомодирано към нравствените ценности проповядвани от християнството. Дори християнските празници да не са обогатявани със специални фолклорни ритуали, не е минавал празник без хорà, без песни, без музика. Към фолклорните традиции свързани с християнството можем да причислим обичаите по подрязването на лозите Трифон Зарезан (14 февруари), паленето и прескачането на огньове по Благовещение (25 март), кукерите в началото на Великия пост, Заговезните, Лазаруването, обредните хлябове по Възкресение, празникът със закланото агне – Гергьовден (6 май), освещаването на грозде по Преображение (6 август), обредите за дъжд около Илинден (20 август), както и зимните обичаи по Коледа (25 декември) и сурваки (на Нова година). За повечето от тези случаи народът е имал подготвени ако не някакви обреди то поне специални песни. Голяма част от тях могат да се изпълняват и като танци. В песен и танц народът е въплъщавал и повечето от историческите събития, като се започне от хайдушките песни и се премине през Освобождението та се стигне до песента от градския фолклор.

Не може да има никакво съмнение, че българският национален фолклор и заниманията с него установяват трайна връзка с българските корени. В тях е вплетен духът на народа, те въплъщават в себе си преклонението пред природата, скръбта от робството, ентусиазма на славните борби за освобождение и независимост. В тях се възпяват както красотата на Родината, така и трудът на орача, както нежните чувства към любимата, така и юначеството на славните войводи. Едва ли може да има по-подходящо и достъпно средство за утвърждаването на българщината от тази изява на българската духовност. Българският фолклор с право може да бъде наречен крепост на българщината. От изключителна важност е той да се предоставя на подрастващите в неговия чист и автентичен вид. Те трябва да правят разлика между това, което днес наричат „фолк", т. е. „попфолк", трябва да правят разлика между съвременните компилации и автентичния български фолклор, преминал през вековете, съхранил искриците от душата на Родината.

Освен своите духовни преимущества като средство за укрепване на българския дух, хорàта имат и някои чисто практически преимущества като физическа дисциплина: Българските народни танци в по-голямата си част са колективни. В тях могат да участват много и различни деца, младежи, девойки без особена разлика във възрастта. Техните неравноделни ритми и размери, спомагат за усъвършенстването на координацията и създават чувство за ритъм. Друго предимство е богатото разнообразие на ритми, гласове, музикални инструменти. Различните фолклорни области в България имат свои характерни особености, както в облеклото и бита, така и в инструментите и ползваните размери. Друго разнообразие, което предоставят са различните фигури, стъпки, комбинации.


Народните песни и танци създават отношения на единение между хората, спояват ги в една общност. Защото в тях човек участва с духа и тялото си. Не може да има никакво съмнение и в това, че тези толкова български и толкова близки до душата на всеки българин танци и песни, ни отличават от всички народи, които членуват в Европейския съюз. Те са добро средство, което може да бъде противопоставено на чалгата и на западната субкултура. Те могат да помогнат за запазване на националното ни съзнание, така както са допринесли през вековете на османското владичество. Днес всички сме свидетели как българската душа опустява в един окабелен и изпразнен от духовно съдържание свят, като този, в който ние живеем. В света, който издига в култ чужди изпълнители. В един свят който превръща в идоли певци прогресиращи с разголване и цинични текстове, с кичозно облекло и арогантно поведение, не е лесно да се запази исконното, българското, чистото, духовното, непреходното, истинското. Във време, в което свалят шапка на циничния пънкар или рапър, във време, в което повечето младежи са отстъпили от християнския морал и нравствени ценности, е трудно да оцелее пренесеният през вековете огън на българщината. А от това губим всички ние, от това губи България като цяло. Но трудно не значи невъзможно! Никога не е късно да се постави едно ново начало и да се определи посока.! Посока напред, към едно по-добро бъдеще, към една по-красива и преуспяваща България, към една възродена и осъзната нация!

Цветан Диковски


Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#46 Доктора_

Доктора_
  • Гости

Публикувано: 19 август 2007 - 20:27

Прикачен файл  Lakovete_na_drevnite_balgari.doc   113,5K   314 Брой свалянияЗадавал ли си е някой въпроса, как става така, че след 500 години турско робство, след Освобождението България съумява не само да изгради съвременна и боеспорсобна армия, но и смазва от бой в Балканските войни и в Първата Световна война сърби, гърци, турци, румънци, англичани и французи. В битката при Дойран (правилното е Дориан!) само за три дни българите ликвидират над 12 000 англичани, французи и гърци и то предимно в ръкопашен бой. При това съюзените противникови армии са имали числено предъзходство. Ами конната армия на ген. Колев в Добруджа; битките му с румънци и казаци; падането на Тутраканската крепост и окупирането на Букурещ от българските войски! Кавалеристите на ген. Колев така са сякли със саби румънците, че още помнят тези събития и имат респект от нас! :butcher: Тука някой изказа съмнение, че нямало достатъчно доказателства за древните бойни изкуства на българите, е по-голямо доказателство за това (запазена традиция и най-вече воински дух!) здраве му кажи! Бойната традиция при нас е генетично кодирана и това е много по-важно от някакви техники или други неща.
В скромната ми колекция имам една стара кавалерийска българска сабя на повече от 120 години от онова време, която е сякла гаджалски глави. Когато ми е тъпо или слушам някой политик-олигофрен и българофоб да ми плещи глупости по телевизията; свалям със страхопочитание старата сабя от стойката и я изваждам от ножницата. Може да ви звучи странно, но когато извадя наточеното острие, отново сякаш чувам бойния вик на българите "Ура-а-а"; тропота на конските копита и свистенето на сабите и ме изпълва едно спокойствие и хармония!.....
:Bulgaria: :yin-yang: :Bulgaria:



Това мнение е редактирано от Доктора: 19 август 2007 - 20:29


#47 Meir_

Meir_
  • Гости

Публикувано: 19 август 2007 - 22:47

Никодиме, да ме прощаваш, но Василий Македонец си е чист българин /издава го името/ по него време в Македония са живеели само българи!

Тема Македония в онази епоха е Адрианопол и околностите. Няма логика да депортираш население, което е българско, за да го замениш с други българи.Двайсетина години по-късно Византия евакуира "българите" по море.Стоварват ги в Константинопол.
Хрониките с подвизите на Василий са "пипнати", не е било рядкост във Византия човек от низините да се издигне до василевс....Юстиниан, Роман Лакапин ,Лъв Тракиец...
Е няма да напишат, че са били коварни интриганти-узурпатори измислят им легенда и така... :D
За Дойран си противоречиш с популиста Лъжидар -той преброи към 90 000 трупа, но пък не уточни, дали са в ръкопашен бой.

#48 Доктора_

Доктора_
  • Гости

Публикувано: 21 август 2007 - 07:59

Някои изследвания и факти показват, че древните български бойни изкуства са били от хватово-ударен тип (подобно на Хапкидо, Шоринджи-Кемпо, Кунг-Фу, Джу-Джуцу, Панкратион или ММА). Имало е и различни стилове, като борбата си е била отделна дисциплина. Лично аз считам, че някои от северните китайски стилове на Кунг-Фу/У-Шу са привнесени в Китай от хуно-българите при сблъсъка си с китайската цивилизация. Много от тях са се заселили и там още пр. Хр., след разпадането на империята на кан Мо Тун (Мао Дун - древен хуно-български владетел от рода Дуло). Техниките са били адаптирани и към работата с оръжие, която е била основна в древния свят. Основна за оцеляване в реална битка - на бойното поле или в двубой. Нека да не идеализираме нещата - основни са били оръжията, а бойните изкуства без оръжие са били допълнение към тях (в случай, че си изгубиш ли повредиш оръжието; използвали са се по принуда и по изключение!)! Винаги е било така; едва в днешно време голоръката борба и разните спортни двубои се фаворизират, защото бойните изкуства станаха популярни като футбола и бизнеса с тях е на преден план! За задълбочено изследване на древните български бойни изкуства има достатъчно изображения, археологически находки, стари текстове и хроники, народните песни, фолклора и мн. др. Няма обаче сериозни изследователи на тази тема - академичните са гола вода и са невежи, а от нашите среди са много малко тези, които си дават труд да търсят и да проучват автентични източници. Предпочетат да си измислят екзотични имена на стилове и да съчиняват неща, които нямат нищо общо с фактите и историческата истина! :Bulgaria: :sunny: :Bulgaria:

#49 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 931 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 18 ноември 2007 - 10:58

За задълбочено изследване на древните български бойни изкуства има достатъчно изображения, археологически находки, стари текстове и хроники, народните песни, фолклора и мн. др. Няма обаче сериозни изследователи на тази тема - академичните са гола вода и са невежи, а от нашите среди са много малко тези, които си дават труд да търсят и да проучват автентични източници.


Качена снимка

Основната цел на това издание е да представи цялостна панорама на националната ни история, основаваща се на нови данни, натрупани от българската историография през пос¬ледните петдесет години, преди всичко за периода до 681 г.

Книгата е пръв опит за написване на няколкохилядолетната военна история на българите. Разглежда се развитието на българската войска във всички създадени от българите и техните предци държави – Одриското тракийско царство, Старата Велика България, Дунавска България, Волжка България и българските държавни образувания в Централна Европа, Апенините и Мала Азия.
Трудът обхваща, също за първи път, всички основни аспекти на състоянието и еволюцията на войската в българските държави – рекрутиране, въоръжение и екипировка, подготовка, боен опит, стратегия, оперативно и бойно изкуство.

Задавал ли си е някой въпроса, как става така, че след 500 години турско робство, след Освобождението България съумява не само да изгради съвременна и боеспорсобна армия, но и смазва от бой в Балканските войни и в Първата Световна война сърби, гърци, турци, румънци, англичани и французи.



"Военното дъло въ нашето отечество презъ време на турското владичество"

Автор: Атанасъ Христовъ - 1938

Тука някой изказа съмнение, че нямало достатъчно доказателства за древните бойни изкуства на българите, е по-голямо доказателство за това (запазена традиция и най-вече воински дух!) здраве му кажи!

"Военното дъло на прабългаритъ"

Автор: Професоръ Геза Фехеръ - Март 1938
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#50 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 931 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 12 март 2011 - 06:00

Прикачен файл  Lakovete_na_drevnite_balgari.doc   113,5K   314 Брой свалянияЗадавал ли си е някой въпроса, как става така, че след 500 години турско робство, след Освобождението България съумява не само да изгради съвременна и боеспорсобна армия, но и смазва от бой в Балканските войни и в Първата Световна война сърби, гърци, турци, румънци, англичани и французи. В битката при Дойран (правилното е Дориан!) само за три дни българите ликвидират над 12 000 англичани, французи и гърци и то предимно в ръкопашен бой. При това съюзените противникови армии са имали числено предъзходство. Ами конната армия на ген. Колев в Добруджа; битките му с румънци и казаци; падането на Тутраканската крепост и окупирането на Букурещ от българските войски! Кавалеристите на ген. Колев така са сякли със саби румънците, че още помнят тези събития и имат респект от нас! Качена снимка Тука някой изказа съмнение, че нямало достатъчно доказателства за древните бойни изкуства на българите, е по-голямо доказателство за това (запазена традиция и най-вече воински дух!) здраве му кажи! Бойната традиция при нас е генетично кодирана и това е много по-важно от някакви техники или други неща.
В скромната ми колекция имам една стара кавалерийска българска сабя на повече от 120 години от онова време, която е сякла гаджалски глави. Когато ми е тъпо или слушам някой политик-олигофрен и българофоб да ми плещи глупости по телевизията; свалям със страхопочитание старата сабя от стойката и я изваждам от ножницата. Може да ви звучи странно, но когато извадя наточеното острие, отново сякаш чувам бойния вик на българите "Ура-а-а"; тропота на конските копита и свистенето на сабите и ме изпълва едно спокойствие и хармония!.....
Качена снимка Качена снимка Качена снимка




Гимнастика (гр. gymnastikē, от gymnázō - „тренирам", „упражнявам се")
Система от специално подбрани физически упражнения и научни методи за всестранно хармонично физическо развитие и възпитание и за укрепване на здравето и за добиване на ловкост.
Предвестник на юнашките дружества са първите гимнастически дружества, създадени преди Освобождението от Апостола на българската свобода Васил Левски. Около две години учителства в село Войнягово, Карловско. Там през 1865 г. Левски основава първото гимнастическо дружество, наречено "Тайно братство", чрез което разпространява бунтовни идеи сред местното население и подготвя младежите за борба против поробителя. Заподозрян от турските власти, той се отправя за Северна Добруджа, където става учител в село Еникьой, Тулчанско. В това село през 1866 г. създава "Гимнастическа дружина" - организация за гимнастика и военно-физическа подготовка, която си поставя за цел да подготви младежта за наципоналноосвободителната борба.

Гимнастиката е позната в България от епохата на Възраждането (XVIII в. - 1878г.). Преподава се в килийните, взаимните и kласните у-ща. Гимнастическата теория се развива в българската възрожденска книжнина - книги, вестници и списания. Намира приложение и във военно-физическата подготовка на участниците в българското революционно-освободително движение, предимно в белградските легии на Г. С. Раковски (1862 и 1866г.) и в Българското опълчение преди и по време на Руско-турската война 1877-78g.. След Освобождението гимнастиката се въвежда като задължителен учебен предмет в училищата, военните учебни заведения и армията и се развива от обществени гимнастически организации Създават се стрелкови гимнастически дружества в Източна Румелия. В Княжество България се основават дружествата „Български лев" (1878г.), „Балкански сокол" (1879г.), „Славянска беседа" (1880г.). По-късно се учредяват дружествата „Горско пиле" в Русе (1894г.), „Юнак" в София (1895г.) и др. През 1898г. дружествата се обединяват в Съюз на българските гимнастически дружества „Юнак". Създават се и работнически гимнастически дружества - „Борец" (1900г.), „Сокол" (1903г.), „Младеж" (1907г.), гимнастически чети „Спартак" (1919-23g.)

Дейността на гимнастическите дружества е тясно свързана с национал-освободителното движение в тази част на България и за съединение с Княжество България. Организирани от комитетите „Единство" под привидната цел да действат за физическото укрепване на членовете си, в действителност гимнастическите дружества имат за задача да подготвят българското население за въоръжена съпротива срещу настаняването на турски гарнизони по балканската (северната) граница на Източна Румелия и срещу опитите на Турция да превърне областта в турски вилает.


Създаването на гимнастическите дружества започва през октомври-ноември 1878г. В края на ноември 1878г. е публикуван първият устав на пловдивското гимнастическо дружество „Орел"; за кратко време цяла Южна България е покрита с местни гимнастически дружества - „Орел" (Пловдив, Пазарджик, Казанлък и др.), „Морски орел" (Бургас), „Сокол" (Хасково и Ямбол), „Лев" (Сливен), „Любов" (Харманли), „Братска слога" (Карлово) и др. Временното руско управление разрешава официално организирането на гимнастически дружества със заповед от 12 януари 1879г. и отпуска 70 000 пушки тип „Кринка" за въоръжаване на гимнастиците. Военната подготовка се ръководи най-напред от бивши български опълченци, по-късно - от руски офицери и подофицери. Постепенно гимнастическите дружества се превръщат във военна сила - Народна гвардия; в тях преминават обучение по военен строй, сапьорско дело и стрелба общо около 100 000 българи. Дейността на гимнастическите дружества допринася за редица изменения в полза на автономията на областта при изработване на Органическия устав на Източна Румелия и подпомагат успешно руската дипломъция в борбата й да не бъдат допуснати турски гарнизони по билото на Балкана. След изтеглянето на руските войски от Южна България подготовката на гимнастиците се осъществява от офицери и войници от източнорумелийската милиция. Под натиска на Портата и на Европейската комисия гимнастическите дружества са разтурени със заповед на генерал-губернатора Алеко Богориди (30 октомври 1879г.) и членовете им са записани в резерв на милицията. Въпреки че са официално разпуснати, на много места гимнастическите дружества продължават дейността си до 1880г. Въоръжаването и обучението на българите в Южна България изиграва решаваща роля за запазване на свободолюбието и българщината в Източна Румелия.

Юнашкият легион преди заминаване за фронта, сред командирите - Луи Айер

Източници: С. Ал. Генов. Гимнастическите стрелкови дружества в Южна България през 1878-1879 година.

Прикачени умалените снимки

  • junaci1904.jpg
  • ppppppppppppppppppppppppppppaaaaaaaaaaaaaa.jpg

Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#51 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 931 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 12 март 2011 - 18:34

Луи Айер


Луи Айер донася от сърцето на Европа първите боксови ръкавици у нас, когато този спорт още е бил юмручен бой и загива на фронта като български офицер
Той е роден през 1865 г. в швейцарския град Хомберг и от малък се увлича от спорта. Тренира гимнастика, бокс, вдигане на тежести, борба и още много други спортни дисциплини.


Луи Айер е роден през 1865 г. в швейцарския град Хомберг и от малък се увлича от спорта. Тренира гимнастика ( бокс, вдигане на тежести, борба и още много други спортни дисциплини).
На 13 май 1894 г. Луи Айер пристига в София, заедно с десетина свои сънародници - спортни педагози и гимнастици, поканени от тогавашния ни просветен министър Георги Живков да поставят основите на физкултурното образование в България. Първото му назначение в наскоро освободената ни родина е в ломското педагогическо училище. Тук той запалва младите българи по непознаните дотогава у нас спортове гимнастика, лека атлетика, вдигане на тежести, «ритни топка» (спорт, известен днес като «футбол»), «юмручен бой» (тогавашното название на бокса) и пр. Ентусиазмът на младежта е неописуем.
Покрай всичко останало швейцарецът става известен и със своя неподправен патриотизъм. Той искрено се влюбва в нашата страна, която започва да възприема като своя втора родина. Успоредно със спортните занимания, Луи Айер възпитава своите ученици и в любов към Отечеството и създава едно от първите патриотични гимнастични дружества, наречено «Ломски дунавски юнак», в което тренировките минават под патриотичното мото: «Здрави и силни за защита на Родината».
По-късно става главен треньор на Юнашките дружества в страната ни, а когато се премества в Силистра, оглавява дружеството «Доростолски юнак» . Прословутият израз «Българи! Юнаци!» произлиза именно от това, че съюзът на българските гимнастически дружества е бил наречен „Юнак". За шестте години, в които живее в дунавския град, той става приятел с всичките му жители и се проявява като талантлив общественик, организирайки десетки беседи, вечеринки и тържества. Оказва се, че освен отличен спортист, Айер е надарен и с много други таланти и се изявява като забележителен певец, актьор и танцьор. Завладян от магията на българските хора и ръченици, той ги въвежда в програмата на своите уроци. Гимнастиката, която швейцарцареца Луи Айер преподавал нарекъл "българска". Тя обхваща и чисто български елементи и умения, целесъобразно приспособявани и методично разработени. Заниманията се водят на открито, а гимнастически обществени организации, където да се занимават учениците с гимнастика все още няма. Резултатите от извършената от учителите работа не закъснява. Училищните власти започват да отпускат необходимите средства за набавяне на уреди.Замисля се събирането на по-голями суми за построяване на гимнастически салони.

През 1909 г. се премества със семейството си в най-модерния тогава български стопански и културен център и най-голям град в Княжеството – Русчук, където продължава своето дело в Образцовата мъжка гимназия и Висшия педагогически курс. Успоредно с това не престава да се интересува от миналото на нашия народ, от славната му история, фолклор и традиции.
"Нищо от това, което се отнася до нравите, обичаите и стремежа на тази страна, не ми е чуждо" – споделя той и затова не е чудно, че когато избухва Балканската война, макар и чужденец, Луи Айер приема за свой дълг да се включи в защитита на «второто си отечество», както сам нарича България. В деня на обявяване на мобилизацията той изнася една маса в близост до русенската гимназия, побива българското знаме и започва да записва доброволци в своя «юнашки легион». В него се включват 216 души, които под неговото командване взимат участие в гуроичните битки при Мастанлъ, Узун Химитлер, Метатла и се сражават при Булаир и при отблъскването на десанта при Шаркьой. По време на Междусъюзническата война Айер е командир на Първа рота на Дванадесета лозенградска дружина от Македоно-одринското опълчение, която се бие на Македонския фронт при Султан тепе и Драм теке. За проявената си всеотдайност и героизъм в боевете, той е произведен в български офицерски чин – подпоручик и два пъти окичва гърдите си с кръст «За храброст».
Съсипан от разгрома на България в тази война и искрено възмутен от антибългарската кампания, подета от западния печат и дипломация, Луи Айер написва на френски език цяла книга в защита справедливата българска кауза. През 1913 г. той издава в Швейцария със свои лични средства "Pro Bulgaria" („За България"). Няма друга толкова възторжена и всеотдайна защита, която България да е получила след всичките хули и скверни обвинения, хвърлени по неин адрес в онези размирни времена от бившите ни съюзници. "Народ, който за 30 години можа да възроди и направи цветуща своята родина – такъв народ не се оставя да бъде повален. Той вече се завърна към един възродителен труд със задача да превърже раните си и да възстанови силите си. Героизмът на неговите добродетели и величието на неговото минало отговарят на неговото бъдеще, както войнишката вдовица му припомня в краткия некролог библейските думи "Господ е приятел на праведниците" – пише знаменитият швейцарец в тази своя вълнуваща и днес изповед-обвинение. Защото освен всичко друго, в книгата си Айер публикува и много факти, свидетелства и фотоси от зверствата и варварщината, разиграли се в Македония и Тракия и разобличава лъжите, изфабрикувани от западната преса. Разтърсващото издание се разпространява сред политиците и държавниците по света, а авторът дарява всички приходи от продадените в България екземпляри за българските ветерани от войните.
Когато страната ни се включва в Първата световна война, смелият швейцарец, макар и вече 51-годишен, се записва като офицер-доброволец в 33-ти пехотен Свищовски полк. Изпращат го в обоза, но той настоява: „Не, не, на първа линия".
Там, на първа линия при отбраната на Дойран го настига и смъртоносният куршум, който слага край на достойния му и героичен живот на 2 септемви 1916 г. Погребан е в село Чаушли на територията на днешната Република Македония, което днес е останало без нито един жител.

[url="http://www.youtube.com/watch?v=r_aK1k46S5o"]http://www.youtube.c...h?v=r_aK1k46S5o[/url]
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#52 Енсифер

Енсифер
  • Дао
  • 176 мнения
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Кенджутсу, Средновековна Фехтовка

Публикувано: 13 март 2011 - 19:20

Докторе, само едно ме гложди - какъв ти е източника относно произхода на Дюрер?

#53 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 931 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 21 март 2011 - 03:37

Български хусарски полк

Хусарите като род кавалерия появила се в Унгария по времето на крал Матеус Корвин (Матияш Хунияди) през 1458 г. отначало възникват като опълчение, мобилизирано за защита от турските набези. През следващите столетия хусарската кавалерия става популярна из цяла Европа отначало като наемна (предимно от маджари, сърби, хървати, поляци), а по-късно и като редовни части в армиите на Австрия, Полша, Прусия, Франция и пр. Ездитното майсторство и атрактивните униформи, воинските традиции и бойно изкуство, безогледната смелост и дързост в стремителната атака – всичко това увенчава хусарите с легендарна слава, която достига своя апогей по време на Наполеоновите войни и през XIX век. Според закона на Хунияди от XV век на всеки 20 двора (стопанства) се пада да издържат по един хусар. Оттук някои източници извеждат и произхода на думата. Други намират това в латинската дума cursor със значение „набег, стремително нападение", откъдето произлиза и corsair – „корсар, морски разбойник, пират". Според
проф. Стефан Младенов (Етимологически речник..., 1941 г.) в старобългарския (старославянски) език съществува думата „хусъ" (грабеж) и „хусникъ" (разбойник). Съвременните езиковеди обаче смятат за по-вероятно думата да е била с голяма носовка, голям юз – „хонсъ" (грабеж), производна от която е „хонсаръ" (разбойник), а по-късно и думата „хъш". В западните говори и в сръбския език думата „хонсар" придобива звучене „хусар".
В Законника на сръбския крал Стефан Душан (1331–1355) се споменава за хусари, т.е. за разбойници-българи,които тормозят населението на областта Крайще (около днешния Кюстендил). В писмен паметник от XIV в. също се говори за хонсари в планината Странджа, които обират и отвличат местни хора, за да ги продават на пиратите в Черно и Мраморно море. В историческия си роман „Ден последен, ден господен" (за периода преди падането под османското робство) Стоян Загорчинов (известен със задълбочените си предварителни проучвания)също разказва за хусари по българските земи. Хусари има и във войската на Фружин (наследник на българския престол) в началото на XV век. Български хусари участват и в кръстоносния поход на крал Владислав
Ягело–Варненчик през 1444 г. Горе-долу по същото време, след смъртта на Ян Хус през 1415 г., малко на северозапад от нашите земи, в Централна Европа, са в разгара си Хусистките войни. Хусистите-таборити със своите войнишки братства (Bruderrotten) и подвижни укрепления (Wagenburg) след разгрома им се превръщат в професионални странстващи воини-наемници
(„кучетата на войната"). Не без основания може да се предположи, че в онези смутни времена непокорни и свободолюбиви български конници – хусари – също бродят из териториите на безвластието между противостоящите империи и участват в създаването на една традиция.
Два века по-късно, след разгрома на Чипровското въстание(1688 г.), граф Лудвиг Баденски, главнокомандващ австрийските войски на Балканите, съобщава на своя император през 1689 г. за сформирани части от чипровски въстаници и че е възложил командването на Белоградчик
на българина „капитан Стефан Продан", който „през миналата зима (1688/1689 г. – б. а.) славно отбранявал тукашните позиции". Този български предводител предложил на австрийците да се бие на тяхна страна заедно със своите „хиляди хусари (конници – б. а.) и хайдути (пехотинци)." (Цит. по Чолов, П. Чипровското въстание 1688 г. С., 1988.)Български хусарски полк като редовна войскова част обаче се появява за пръв път в състава на Руската императорска кавалерия през 1759 г. По това време в състава на руската кавалерия са следнитехусарски полкове: Унгарски, Молдавски, Сръбски,Грузински – от 1741 г., Български, Македонски – от 1759 г., Жълт – от 1759 г., който се влива в Грузинския през 1763 г., и Воложки – от 1760 г. За първи път хусари (като чуждестранни наемници) се появяват в руската армия при царуването на Петър Велики. След реформите и създаването на редовна армия наемниците изчезват, но с Указ от 1723 г. Петър Първи
призовава да се стимулира заселването на едноверци (сърби, власи, българи) в Русия и формирането на военни части от тях. И след смъртта на Петър този процес продължава. Между Руската империя и Османската империя лежи огромно степно пространство – на юг от приднепровското полесие, от Дунав до Волга. Векове наред тези степи са коридор за нахлуване на азиатските номади към Европа и са слабо населени, предимно от славяни, които и през XVIII век са подложени на непрестанни набези: и от османски пикети, и от татарските ханове в Крим.
През 1751 г. православният сърбин Иван Хорват, полковник на австрийска служба, моли да бъде приет за постоянно в Русия заедно с целия му род, тъй като бил подложен на натиск от католическата църква. Той предлага да сформира един хусарски полк (1000 души) и един пандурски (пехотен – от 2000 души), съставени от православни сърби, българи, македонци, черногорци и власи, изселници от Турция. След консултации с австрийския двор Елисавета удовлетворява молбата му и Хорват пристига в Киев заедно с 218 родственици и свита. Произведен е в чин генерал-майор, предоставени са му земи и годишна заплата. Хорват поставя началото на
Военноисторически речник колонията Нова Сърбия в Южна Русия и е инициатор за построяването на града-крепост Елисаветоград.През 1754 г. Хорват докладва за състоянието на полковете, сформирани от преселници. В справката за хусарския полк фигурират и българи – 36 мъже и 23 жени, а в пандурския полк българите са 13 мъже и 47 жени. (РДАДА, ф. 248, оп. 39, спр. 2815, арк. 750–752.) Това е първото, макар и скромно, но групово присъствие на българи в руски военни части. Мълвата плъзва из поробените земи. През октомври 1752 г. до Алексей Обрезков (секунд-майор, надворен съветник, изпратен с дипломатическа мисия в Константинопол)
е изпратен рескрипт, в който се съобщава, че същото лято Хорват е посещаван от множество българи, гърци и власи, интересуващи се от условията, при които могат да се преселят в Русия. Една част от тях остават, другите се връщат по родните краища, за да споделят наученото. Също така някой си шляхтич Замфиранович от Молдова обещава, че в най-скоро време ще се преселят хиляди семейства – българи, гърци и власи. В рескрипта се казва още: „Трябва, заради този стремеж не само да не им се отказва, но и да се приемат с милост и възнаграждение...". На Обрезков е възложено да сондира реакцията на Портата при евентуално масово преселение. (С. М. Соловёв. История России с древнейших времен. Т. 23.)Преселение очевидно е имало. Което се доказва и с наличието от 1759 г. на самостоятелен Български хусарски полк.
През 1761 г. Българският и Македонският полк са слети в един полк, който е разпуснат през 1763 г.През с. г. е сформиран 6-ескадронен Български хусарски полк, който е в състава на регулярната руска кавалерия до 1776 г. Заедно с Българския полк в хусарската кавалерия се числят и 6-ескадронните полкове: Унгарски, Грузински – от 1769 до 1776 в състава на 8-й Московски легион, след това разформирован, Ахтирски – от 1763 г., Сумски – от 1765 г., Острогожски – от 1765 г., Харковски – от 1765 г., Изюмски – от 1765 г., и Украински – от 1775 г. (сформиран от черкези). Отделна група съставят т.нар. заселени хусарски полкове: Черен, Жълт, Бахмутски, Сръбски и Волoжки. От 1762 г. Руската империя се управлява от Екатерина Втора, която провежда впечатляваща политика за усвояванеи развитие на новите земи. В отговор на зачестилите набези от три страни (от Крим, откъм Дунав и от Кавказ) са образувани Новоросийската и Азовската губерния,което укрепва границите и служи като плацдарм за по-сетнешна експанзия. В Кавказ са заселени запорожки казаци, в Поволжието – немски преселници, продължава заселването и на заднепровските земи с бежанци от поробените балкански страни. Екатерина Втора води две победни войни с Турция, през 1768–1774 и през 1787–1791. Няма сведения в бойните действия да са участвали хусарските полкове, в т.ч. и Българският. Тези кавалерийски части са ползвани по-скоро за отбрана и контрол на териториите, отколкото като ударна сила. През 1776 г. княз Патьомкин представя на императрицата подробен доклад, с който мотивирано предлага във връзка с разпускането на Запорожката казашка войска необходимостта от защита на двете нови губернии и за одкрепление на Украинската дивизия да се учреди от досегашните 6-ескадронни хусарски полкове и от „заселените" полкове т.нар. Екатеринославска конница. В състава на конницата влизат 9 „заселени" полка (Българският, Славянският, Илирийският, Сръбският,Далматинският, Воложкият, Молдавският, Македонският и Унгарският) и 6 „пикинерски" полка (Днепровски,Елисаветородски, Лугански, Екатеринославски, Полтавски, Херсонски). Подробно са описани задачите на полковете, мирновременните щатове, цената на издръжката, начините на оземляване и пр. Върху доклада Екатерина собственоръчно поставя резолюция „Така да бъде". През 1784 г. следва нова реорганизация. Българският и Македонският полк отново са слети временно, Полтавскияти Херсонският пикинерски полк също се сливат със „заселените" полкове и се образуват 9 лекоконни полка. През същата година от Българския и от Сръбския полк е сформиран Херсонският лекоконен (хусарски) полк, а от сливането на Македонския и Далматинския е създаден Александрийският лекоконен полк. Така завършва съществуването си като самостоятелна единица първият (и единствен) Български хусарски полк. Той не участва в бойни действия, не е оставил ярка следа в руската военна история. Но със самия факт на своето съществуване в продължение на четвърт век безспорно допринася за съхранението на българската воинска традиция и при отсъствието на българска държава.

[url="http://www.youtube.com/watch?v=N8AUhMdof6c"]http://www.youtube.c...h?v=N8AUhMdof6c[/url]
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#54 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 931 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 21 март 2011 - 16:15

Обучение по бой със сабя от кон и фехтовка в Българската войска.

Дошли по тези земи като едни от първите изкусни владетели на това страшно оръжие , българите са и последните, които го използват в огъня на истински кавалерийски битки .
С възстановяването на българска държавност след Руско-Турската Освободителна война 1877-1878г, постепенно се възраждат и старите войнски традиции на българите. По това време сабята все още шества по бойните полета на Европа. Тя е неотменен символ на офицерството във всички армии, а в кавалерията и оръжие , чийто атакуваща бойна мощ неизменно носи със себе си венеца на победата. Със заповед №1 от 8юли 1878г. на императорския комисар по военното управление в България , е поставено началото по сформиране и на Българската Земска войска. С утвърждаването в края на 1879 г. на ,,Привременно положение за Българската войска" се установявят и основните принципи за по-нататъшното развитие на въоръжените сили на младото тогава княжество България. Сформира се и квалерията (първоначално в състав от шест конни сотни) , която първоначално е снаряжена по образец на руските казашки части. Това води до характерни особености в облеклото на конниците (широк казашки панталон и високи ботуши без шпори), конската амуниция (високо казашко седло), снаряжението ( казашка шашка на презраменен портупей , нагайка) и обучението на кавалерията.
Качена снимка


Обучението със сабя(шашка) започвало от работата на земя, като изпитано средство за правилно овладяване на оръжието, развитие на гъвкавост и сила на ръката и изработване на правилна преценка за разстоянието и бойната ситуация. Получили първоначални познания кавалеристите преминавали към обучението по изпълнение на хватки и действие със сабята от коня. Всички конници били обучавани до степента да водят свободен бой пеша, да секат и мушкат от коня и атакуват поредично в състава на конните ескадрони. Най -добрите ездачи и бойци се усъвършенствали във воденето на свободен бой и от коня.

През 1884 г в Българската войска е извършена реорганизация и се преминава от дружинна на полкова организация . Формираните до тогава 4 конни полка са обединени в кавалерийска дивизия , а към пехотните полкове са придадени отделни конни сотни. С възкачването на престола на новия български княз Фердинанд Сакс-Кобург Готски през 1887г. , сформирането и обучението на кавалерията по подобие на казашките части постепенно е заменено с това на редовната кавалерия.
В българската конница обучението със сабя на младите войници започвало в началото на втория период на единичното обучение, а сабята се давала след като са добили до известна степен увереност при стоежа на едно място, обръщанията и движенията.
При обучението се използвало щатното оръжие , а при отработване на сеченето, с цел съхранение на щатните саби се използвали бракувани такива. Използвали се както старите руски шашки и кавалерийски саби така и нови образци европейско хладно оръжие, които постепенно заменят руското такова . Това са образците участвали във всички войни за национално обединение и използвани в хода на битките както от редовия състав така и от българското офицерство.
Качена снимка

Обучението за бой със сабя от кон в началото се провеждало пеша, после на дървен кон и накрая започвали уроците с оръжието от гърба на строевите коне. В строевите устави и инструкции за подготовка на конницата 5, обучението на бойците е описано най-кратко така:
,,Обучението за бой със сабя от кон в началото се провежда пеша, после на дървен кон и накрая започват уроците с оръжието на коня.
Обучението със сабята в пеши строй служи за подготовка при обучението от коня и за заучаване на използваните някога във войската начини за отдаване на чест в пеши строй при срещане на началници или прегледи и паради.
Целта на обучението със сабята на кон е да подготви конниците до
съвършенство в ловкост и умело владеене и действие със сабята. Обучението започва след като конниците усвоят пеша всички упражнения с оръжието и свикнат с управлението на коня с една ръка. Обучението се поделя на:
Държане и носене на сабята;
Хватки със сабята;
Действие със сабята".
Качена снимка

Обучението със сабята включвало още бойни упражнения изразяващи се в свободен бой, двубои , преследване, атакуване на пехота, кавалерийски бой в сгъстен и разсипан строй и др.
През 1894г. и в България се появява първото преведено от руски ръководство за фехтовка с еспадрони, наречено ,, Ръководство за фехтование съ еспадрони". В него се казва: ,,Известно е че фехтоването съставя един от важните отдели на военното изкуство. За това всякой , който е въоръжен с шашка, необходимо е да изучи добре фехтовалното изкуство. Фехтоването има за цел да сближи човека с оръжието му. То го научава да предвижда мигновенно всяко движение на противника, да парира ударите на последния, да го предизвиква на промахи и да му нанася удари. То създава изкусни борци, придава им увереност в силите и с това повдига нравствения им дух. Не ще съмнение, че в единичния бой победител ще бъде винаги онзи, който по-добре владее своето оръжие. С настоящото Ръководство се дават необходимите сведения за изучаване фехтовалното изкуство. Ръководството е подразделено на шест отдела, от който първите три са с обяснения за изпълнение нужното по съответстващата команда, четвърти и пети отдели са съединение на първите три, а последните три отдела-дават възможност на обучаващия да комбинира командите според необходимостта, знанието и физическото развитие на обучаемия.

Освен като средство за решаване на спорове и подготовка на войните, фехтовката със сабя бързо се налага и като популярна спортна дисциплина . За пръв път за българската фехтовка в международен мащаб е отбелязано във френският вестник „Фигаро" където се споменава за български спортисти на първите олимпийските игри в Атина през 1886г. Сред тях е и белгиецът , от спомените на юнкер И.А.Русев - Сирил Вербюж, главен професор по фехтовка във Военното на Негово Величество училище, член-кореспондент на Парижката фехтовална академия. Според „Фигаро" Вербюж участва за България на първите олимпийски игри и за Белгия на вторите – в Париж 1900г.
Качена снимка

По- късно, като преподавател във ВНВУ идва и руския полковник Владимир Андреев бележит фехтовач за своето време, бивш началник на Варшавската военна фехтовална и гимнастическа школа и преподавател по италианска фехтовка във Военното на Негово Величество училище. Основоположник на преподаваната от него италианска школа за фехтовка е Джузепе Радаели, майстор по фехтовката от Милано, Директор на Военната Школа за Фехтовка в Милано . Той е учител на водещите фехтовчици на Италия: Салватор Пекораро; Карло Песина; Луиджи Барбазети. Други знаменити фехтовачи от това време са Луиджи Зангери и неговия ученик Виторио Ламбертини . След смъртта на Радаели Военното министерство на Италия закрива школата му в Милано и открива нова в Рим, за чийто ръководител е поставен Масаниело Паризе. В нея преподават и учениците на Радаели.
Полковник Андреев е ученик на двама от тях-Салватор Пекораро и Карло Песина – директори на Римската учителска школа Сцуола Магистале Милитаре ди Счерма и написва едно от първите български ръководства по фехтовка със саби, наречено „ Кратко ръководство по фехтовката съ сабли (еспадрони) по италианската школа „13. То започва с думите: ,, Дълбока признателност изказвам на моя ученик поручик Д.Н.Бербенко за превода на това ръководство на български език. Нека неговия труд послужи за полза на родната му армия. Авторът (т.е. полк. Вл.Андреев)"
В това ръководство се разясняват както причините за създаването му , така и основните принципи на преподаваната италианска школа: ,,През време на преподаването на фехтовка на офицерите и юнкерите от Военното на Н. В. Училище, чувах да се казва желанието щото да се издаде едно ръководство по фехтовка по италианската школа.Заех се с този труд да съставя исканото ръководство. Тук аз приемам само основните(идеални) положения на нормална дистанция на двете страни. Имайки постоянна практика от 1898г., следейки този чисто военен спорт по чуждестранни източници, аз получих усъвършенствана подготовка в 1910г. в Сцуола Магистале Милитаре ди Счерма от знаменитите майстори – учители по фехтовка – Пецораро и Песина – директори на тази Римска учителска школа ……….Както всеки труд и всяка работа си имат свои основи, така и фехтовката има своя специална основа. По тази основа се различават фехтовалните школи една от друга.Основата на предлагаемата италианска школа за фехтовка със саби се състои в изработването на такова движение на ръката, при което китката, през цялото време на удара и отбива , трябва да съставлява едно цяло с лакетната кост. Всички движения се правят от лакътя, който през време на работа трябва да бъде на височина на рамото и да съставлява продължение от линията съединяваща двете рамена. С всичко това и при правилното държане на сабята с пръстите на ръката, се постига вярност и сила на удара".
Във годините след Втората световна война със промяната на обществения строй, като част от монархията и нейната символика са снети от въоръжение и хладните оръжия от времето на Третото Българско царство. Въведени са нови образци хладно оръжие, но с разформироването на конницата като вид въоръжени сили, сабята запазва функциите си единствено на представително оръжие използвана във военните ритуали на представителната гвардейска част, наследник на Гвардейския на Н.В. конен дивизион.
Качена снимка
Днес във войската сабята продължава да бъде представителното оръжие на българските гвардейци и символ на нашата войнска чест и слава. Офицерите от Националната гвардейска част, утвърдена като представително формирование на Българската армия с гордост носят гвардейска офицерска сабя обр.2003г , изработена по проект на художника Ал. Въчков , участвал и във възстановяване автентичния вид на гвардейските униформи. За съжаление, обаче фехтовката със сабя и ездата макар и развивани като модерни спортове, отдавна нямат място в редовете на Българската армия , дори и само като средство за физическото възпитание на войните.
За славата на нашата родина и за възкресяването на нейните славни войнски традиции мисля време е отново да отворим очите и сърцата си за това отдавна забравено на стената оръжие, в чието ,,НАПРЕД" е вкован бойния дух на нашия народ.
И нека ,,С НАС Е БОГ".

Автор:
Кап. Милен Петров
действащ офицер от БА, експерт по бойни изкуства, със специални интереси в областта на военната история, хладните оръжия и униформите.
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#55 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 931 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 06 април 2011 - 12:41

Уникално за нашия народ е, че успя, макар и в условията на турското робство, по време на Възраждането, без помощта на институции и политически поддръжници, да развие своите духовни идеали не само за освобождение и равноправие на нашия народ, но и нещо много по-величествено - идеала за възпитанието и изграждането на достойна нация със собствена самоличност и бъдеще. Началото на тази борба започна чрез силите на Българската екзархия и ръководеното от нея просветно дело, пропито изцяло с духа на демократизма и най-високите просветни идеали на европейската култура.

Грижата за възпитанието и съдбата на младото поколение в България се превърна в основна ценност на нашето общество след Освобождението и бе запазена през по-голямата част на ХХ век, като особеното в това значимо за нашата култура явление бе уникалното съчетание на просветителския либерален дух с революционните идеи и привързаността към нашите традиции и ревностно родолюбие.

Един от най-големите примери за осъществяване в живота на тези идеи за възпитанието на нашето младо поколение е една непозната днес обществено-културна организация, поставила началото на телесното възпитание и спорта в нашето Отечество - Съюзът на българските гимнастически дружества „Юнак". Но за разлика от съвременното ни разбиране за спортна организация, съюзът „Юнак" е нещо много по-различно - той представлява една организация за телесно, морално и духовно възпитание на нашата младеж, просъществувала почти 50 години и за жалост унищожена непосредствено след 1944 г., а по-късно изцяло изкоренена от съзнанието и културата на последните няколко поколения.

Още с първите си обществени гимнастически продукции юнаците възпроизвеждат небивало оживление сред градовете, в които са изградени, и интересът към юнашкото дело нараства изключително и за две години у нас се създават още 15 дружества, които възприели идеите на новосъздаващото се гимнастическо движение. По инициатива на софийското дружество през 1898 г. се свиква конгрес на гимнастическите дружества, който основава Съюз на българските гимнастическите дружества „Юнак". На този конгрес се изгражда в завършен вид юнашката организация в България, и по-специално нейната идеология на обществена надпартийна организация с отговорност за родолюбивото възпитание на младежта.

Юнашките ценности представляват сбор от универсалните ценности за хармонично развитие на младежта, съчетани с нашите традиции и родолюбието на следосвобожденска България. Най-добре тя е изразена в думите на Тодор Йончев по време на учредителния конгрес на съюза:

„...Ето, господа, кои начала са ме ръководили, когато направих първата постъпка, за да се основе първото Българско гимнастическо дружество „Юнак". Моята цел с тези гимнастически дружества бе да се даде възможност на нашата младеж, вместо да се предава на разточителен живот, да се грижи за уякчаването и подкрепването на физическите си сили. Защото само този може да проявява свободно волята си, само този може да бъде господар на себе си и е в състояние в даден момент юнашки да се брани. Щастлива е тази държава, която се състои от такива граждани. Там подлостта и страхът не могат да виреят. А това е най-сигурната гаранция за дълготрайността на един народ и за неговото икономическо и културно процъфтяване... Гимнастическите дружества са едничкото училище, което може да събуди и повдигне юнашкия дух, стига да се подхване и води както трябва."

Първи събор на софийска юнашка област
Бранници тренират ръкопашен бой.

1904г

Прикачени умалените снимки

  • Бранници тренират ръкопашен бой.jpg
  • събора в София 1904 г.jpg

Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#56 blagar7_

blagar7_
  • Гости

Публикувано: 06 май 2011 - 13:26

Обучение по бой със сабя от кон и фехтовка в Българската войска.

Дошли по тези земи като .........................................................
Автор:
Кап. Милен Петров
действащ офицер от БА, експерт по бойни изкуства, със специални интереси в областта на военната история, хладните оръжия и униформите.


Здравей Никодим!. Не знам кой си, но благодаря за това че си качил тук статията ми. ПЪлната версия с много повече снимки е публикувана в 1 брой на Сп.Един Завет " за 2011г.

#57 blagar7_

blagar7_
  • Гости

Публикувано: 06 май 2011 - 14:25

Основното недроразумение относно етническия произход на първите наемни хусарски отреди в страните от Ц.Европа произлиза от наименованието ,,racowie” (рашци, рашани) с което били наричани хусарите през 14век в Полша. То се извежда от названието на Рашка(Расция)-ядрото на средновековната сръбска държава . ( ,, История на Богемия (гл. VI) : ,, Сервия, която наричат Расция” )
Полската хроника написана в 1517г. и наречена,,Трактат за Двете Сарматии”, на Матвей Меховски, обаче дава съвсем различна трактовка на нещата. В няколко различни пасажа, там можем да прочетем следното: ,,Скоро след гърците, славяните завладели земите на запад:Сърбия, Расция, Далмация, Мизия, България, Босна, Кроация, Панония и Славония.” (в рус. Превод,,: Сервией, Расцией, Далмацией, Мизией, Булгарией, Босной, Кроацией, Паннонией и Славонией”).
,, Да забележим, че славянската реч е твърде разпространена и широко се употребява в много страни и области. Тук могат да се отнесат: сърби, расции или българи и бошнаци, сега покорени от турците” ( в рус.превод ,,Сюда принадлежат : сербы, мизии, расции или булгары и боснийцы, ныне покоренные турками.,, )
,,Завладявайки България и Расция, той (МехмедII), завзел Смидер, великолепният замък на Расция на р. Дунав. Нападайки оттам, той обърнал в пустиня Далмация и Кроация и проникнал в Штирия и Австрия.”
От изложеното става ясно, че Расция е по-скоро название на географска и административна област по Средния Дунав, която в зависимост от това в чия зона на влияние се намира е причислявана ту към Сърбия ту към България . Наименование Расция води началото си от ,,ратци ,, т.е. войници или военизирани жители на земите по Средния Дунав .
Като такива ги споменава и видния немски учен и професор от Тюрингския университет Стефан Герлах, в своя пътепис от 1573-1578г., ,, Дневник на едно пътуване до Цариград и обратно”.
Той многократно говори за ратците и дава ясно да се разбере , че това е название на южнославянското население с източноправославно вероизповедание в басейна на Средни Дунав през 15 - 16век, предимно българи и хървати, а освен това ясно очертава и етническите граници на българите.
,, На път към Комора в един часа през нощта към нас се приближи унгарската стража на Комора на кораб, проличен на корабите на пиратите..В Комора има хора които се наричат таци или ратци и признават евангелието на св.Павел..Унгарците с изключение на великите господари са повечето калвинисти, а другите ратци..те са от гръцката религия, но изпълняват божествената служба на папски….. Сред тях(унгарците около тогава турския град Буда, дн.Будапеща) живее един лош, крадлив и предателски народ, разпръснат почти до България, който наричат ратци и за които споменахме по-горе..Те говорят хърватски откъдето водят и произхода си, признават евангелието на Павел, придържат се към своите съеверия и религията им е почти като на гърците;предават много християни, а на някой помагат да избягат срещу пари;добре познават пътя за християнския свят и често посочват на възможности за заграбване на добитък и хора…Скоро стигнахме Вахич(дн.Мохач)..Тук свършва Унгария и започва Горна МИзия, Босна и Сърбия…Ратците от Белград насам са българи и мизи-истинските жители на страната, много измъчвани от турците. Те са почти полудиви хора с дълги коси до раменете и четиривърхи шапки, подобни на турските..
Вижда се също че тази област е вратата към Ц. Европа на пътя на турското завоевание, заселена с военизирано население по подобие на по-късното казачество в Русия и Полша . То е или забегнало от турска територия войнишко население войнигани(войнуци) или местно население, военизирано и наричано,, ратци”, което постоянно участва в граничните войни между България и Унгария, а после между Унгария и Турция и което както се вижда е наречено ,,предателски народ”, понеже се бие срещу унгарците, като турски ,,делии” когато е останало на турска територия, или с турците като унгарски ,,хусари” когато е в границите на Унгарското кралство.
Вероятно ратците (хървати , българи и мизи,,власи”) са използвани и от двете страни като спомагателни войски и правят обяснима приликата и взаимовръзките между турските делии и първите унгарски и полски хусари.
Погрешното възприемане на названието ,,сърби или серви” като етничеси маркер за хусарите, може да се аргументира и от друга страна. Турската военно-административна система, която включва военните сили на ново завладените християнски народи е образувана изцяло по български маниер и в нея т.н.,,войнуци,” или българското военизирано население, наброяващо до 16000 души носят още и наименованието,,сербесъ”, което значи свободни и храбри. Твърде е възможно бежанците и наемниците, образуващи хусарските контингенти в Унгария и Полша да носят именно това име.
Зоните на контакт и сблъсък на двете суверенни тогава и враждуващи държави е имено Западна България с нейните повече или помалко зависими от султана територи, които пък от друга страна по стара католическа традиция се смятат за бивши унгарски земи. На всичкото отгоре българската царска фамилия и голяма част българската аристокрация се намира в Унгарския двор и се бори за връщане на земите си и своите права. Тя получава земи и титли както в Турция така и в Унгария и Босна и служи в армията. Българските войни са ту в единия ту в другия лагер. В голяма част от спорните територии (до Белград според Герлах) те са местните жители и съответно законни верноподанници и на двете страни. Те биват задължени да служат във войската и логично в спомагателните войски, граничните отреди и охраната на крепостите. Те биват изпращани на разузнаване в познатите им земи и сред единородното им и еднакво говорящо население. Те първи като най-отчаяни, най-убедени в правата си и своята каузата (съответно най-малко жалени) биват изпращани срещу врага. Това са войни които се бият и от двете страни, понякога едни срещу други, еднакво въоръжени с еднакво силен боен дух и войнски умения.

#58 blagar7_

blagar7_
  • Гости

Публикувано: 07 май 2011 - 08:53

[size="3"]
действащ офицер от БА, [b]експерт по бойни изкуства
, със специални интереси в областта на военната история, хладните оръжия и униформите.


Това почерненото не знам защо са го добавили, смешно е. Аз не се подписвам така под името си и въобще не съм такъв.

#59 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 931 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 09 май 2011 - 02:45

Здравей Никодим!. Не знам кой си, но благодаря за това че си качил тук статията ми. ПЪлната версия с много повече снимки е публикувана в 1 брой на Сп.Един Завет " за 2011г.
Това почерненото не знам защо са го добавили, смешно е. Аз не се подписвам така под името си и въобще не съм такъв.


Здравей благар7,
Статията ти е страхотна и затова съм я пейстнал в този форум Качена снимка , колкото до изреченията който си подчертал съм ги копирал от тук

Водещ на темата и автор на този обзорен материал е кап. Милен Петров – действащ офицер от БА и член – учредител на Клуб „Един завет", експерт по бойни изкуства, със специални интереси в областта на военната история, хладните оръжия и униформите. Илюстрациите към статията са негови.


Усилено търся монографията на Георги Вазов „За военната гимнастика в училищата и в обществото" написана през 1881г .
Ако имаш подобни материали за военната гимнастика, на турски талим - начин, подход / военно обучение или за т.н сопаджии ще ти бъда задължен.
Казвам се Веселин !
Поздрави
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#60 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 931 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 09 май 2011 - 02:53

Туралиги

Туралигите бяха най-странният от народните обичаи в Ениджия, който ставаше в седмицата между Месни и Сирни Заговезни.

"Дядо Стайковата долчина" разделяше селото на две половини - горна (северна) и долна (южна) махала. Между тези две махали, около църквата и училището, имаше и трета - средна махала.

Още от Месни Заговезни младежите от двете махали на възраст от 10-15 години, излизаха всеки ден на баира, който заграждаше селото от запад и застанали едни срещу други от двете страни на долчината, се замеряха с камъни. Създаваха се два фронта и за да няма трети, младежките от средната махала се присъединяваха към горната махала. Почти всеки от младежите си имаше прашка, направена от въже и с нея хвърляше камъните на далечно разстояние в "неприятелска" територия. Опасно беше да те ударят с камък, хвърлен от прашка. Ето защо момчета от двете страни се отдръпваха на по-задни позиции, за да се предпазват. Рано сутринта в неделята на Сирни Заговезни младежите от трите махали грабваха брадви, търпани и вили и отиваха в близкото "Кючюкдере" да секат и пренасят чилия (драка) за туралигите. Младежите от трите махали си правеха отделно туралиги, разположени на 700-800 м по протежение на баира една от друга. Туралигата се правеше в конусообразна форма на височина три-четири метра. Строителите й се стремяха тя да бъде права и стройна, но също и устойчива, за да не се катурне и падне сама от вятъра. На тоя последен ден на "Сирници" на баира се събираха повече момчета и битката с камъни беше особено ожесточена. Както отбелязахме по-горе, момчетата от Средната махала държаха страната на Горната, макар и да имаха своя собствена туралига. Решителната битка започваше по икиндия, когато туралигите бяха вече готови и двете страни вземаха мерки както за отбрана, така и за нападение. Всяка от страните повикваше от хорото на помощ най-храбрите си по-големи момчета, някои от които вече ергенуваха. Грабнали тояги, вили и копрали, всички бързаха по посока на баира, за да се присъединят към съмишлениците си, които ги чакаха с нетърпение. Но докато се организират главните сили, битката между по-малките продължаваше с неотслабваща сила, чуваха се силни псувни и закани, камъните летяха из въздуха като куршуми.

41
Качена снимка


Привечер, една от страните, която се чувстваше по-силна, започваше нападението. Най-напред се движеше група от няколко десетки младежи от по-възрастните и разбира се най-смелите, а след тях пъплеха и по-малките. Нападнатата страна се е организирала добре и се защищава самоотвержено и храбро. Камъните летят като град по посока на "противника". След кратък бой нападнатата страна отстъпва пред по-силния противник и се оттегля към своята туралига, за да даде там решителен отпор.

Случваха се понякога и изненади. В развоя на битката настъпваше обрат, когато на нападнатата страна пристигаше неочаквано помощ. Двете страни се нахвърляха с настървение една срещу друга и започваше ръкопашен бой. Бият се с вили, копрали, тояги и юмруци, падат ранени с окървавени глави или счупени ръце. При едно такова ожесточено "сражение" е бил убит на място ударен в главата младежът Киряк Иванов Койвалиев от Долната махала. Погребан бил в двора на малката църквичка.

В края на краищата по-слабата страна не може да издържи, бойците й се разбягват и пътят към туралигата им е открит за нападателя. След няколко минути победителите са пред нея и с копрали и вили бързо я катурват и запалват,. Чуват се радостни възклицания, викове "Ура!", устройва се буйно хоро около горящата туралига и всички играят и пеят напук на победените, които неможейки да понасят тези унижаващи достойнството им зрелища, са се оттеглили от полесражението по домовете си.

Завършили успешно своята задача, победителите се връщат с песни обратно при своята туралига, запалват я и наоколо устройват хоро. След като изгорят туралигите, по залез слънце всички младежи се прибират в село. Ранените бързат да лекуват раните си. Парят ги с обгоряла вълна или ги завиват с пресни овчи кожи. А ранени има и от двете страни, но победените са с наведени глави и едва понасят подигравките на противниците си. На другия ден всичко се забравя. Вчерашните "врагове" се сдобряват и започват да дружат сякаш нищо лошо не се е случило между тях.

Туралиги си правеха и младежите от съседните български села Докузюк, Карахалил и Коюнгяур. В тази паметна вечер на "Сирници" едновременно с ениджийските горяха и техните туралиги и в настъпващата нощ пламъците им осветяваха надалеч тракийската равна земя.
42
Качена снимка


Ениджия – една България, останала в миналото
Симеон Л. Стойков


Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.




0 потребители четат тази тема

0 members, 0 guests, 0 anonymous users