Към съдържанието


Снимка
- - - - -

Стари бойни похвати на българите


  • Please log in to reply
В темата има 70 мнения

#21 Stan_

Stan_
  • Гости

Публикувано: 24 април 2006 - 16:22

Мисията на пророк Йоло - пратеник на всевишния небесен бог Тангра


:crazy:

#22 Логрус_

Логрус_
  • Гости

Публикувано: 25 април 2006 - 10:40

,, -Ще съм доволен, ако знам, кое е най-лошото: да бъдеш изнасилен стотици пъти от пирати, да ти отрежат крак, да те пребият българи със сопи......."-Волтер ,,Кандид или оптимизмът" 1759г.


този цитат е култов :wooow:

#23 Доктора_

Доктора_
  • Гости

Публикувано: 10 май 2006 - 10:34

Коце, щом не си почитател на Йоло Денев и върховния бог Тангра , в неделя "ще те пребием със сопи" /може и с копия/ по стар български обичай; че да ти дойде акъла в главата! :D :smashfreak: :D Бориславе за Чакър войвода малко грешиш, той е бил специалист на ръкопашния бой с кама и е бил наричан от противниците си "бясната мечка" /заклал е не един турски гаджал!/ ; тоя с ятагана беше друг, сега не си спомням името. Беше победил в двубой страшния главорез Хаджи Дамба, който можел с един удар на ятагана да разполови магаре! Войводата го побеждава с мушкащ удар с ятагана си "ала франга" /вероятно е някакъв термин свързан с европейската фехтовка със шпага?/.

#24 Змей Горянин

Змей Горянин
  • Mодератори
  • 656 мнения
  • Пол:Мъжки
  • БИ:Муай Тай

Публикувано: 10 май 2006 - 16:03

А ето един, който е още по-напред с материала - тук :wooow:


Не само напред ами и леко вдясно. :D
Направо си щъка из четвъртото измерение като у тях си човека.
Навремето четяхме как всяко откритие (ел.крушка,парен локомотив и т.н.) е изнамерено по същото време и независимо от някой си руски учен. С две думи руснаците са открили всичко. Тоз чичка обаче ги удари в земята. Само не разбрах негрите ,и те ли от Българите са произлезли?
"Животът е кратък, изкуството е вечно, удобният случай бързо се изплъзва, емпиризмът е опасен, умуването е трудно."

#25 Thai_

Thai_
  • Гости

Публикувано: 10 май 2006 - 16:44

Само не разбрах негрите ,и те ли от Българите са произлезли?

имаш предвид "черните", предполагам :D , 'щото другата думичка се използва само в 3 случая:
- искаш да си изпробваш бойните умения
- искаш да си изпробваш спринта (може да е послучай на предното)
- писнал ти е живота (може да е подслучай на предните 2) :D

#26 Zoro

Zoro

    Чукам , влизам , гледам ... то било заключено :)

  • Дао
  • 1870 мнения
  • Пол:Мъжки
  • От:имам парцел на Луната ...
  • БИ:пенсионер

Публикувано: 11 май 2006 - 08:07

Не само напред ами и леко вдясно. :D
Направо си щъка из четвъртото измерение като у тях си човека.
Навремето четяхме как всяко откритие (ел.крушка,парен локомотив и т.н.) е изнамерено по същото време и независимо от някой си руски учен. С две думи руснаците са открили всичко. Тоз чичка обаче ги удари в земята. Само не разбрах негрите ,и те ли от Българите са произлезли?


:D 'Ко "вдясно" , той си е напрaво двоен вдясно :D
:D А по другия ти въпрос - не знаеш ли че в Русия и сега има 100 000 потомственни негри , те са чисти руснаци :D

Поздрави
"Едно е да искаш , второ - да можеш, а трето и четвърто да го направиш"
"всички могат да духат , но малцина могат да свирят"
"Истината е относително нещо, но е винаги само една!

#27 Доктора_

Доктора_
  • Гости

Публикувано: 11 май 2006 - 10:08

Никодиме, да ме прощаваш, но Василий Македонец си е чист българин /издава го името/ по него време в Македония са живеели само българи! Както и да е това не е толкова важно, по-важно е че е израсъл от дете в българските военни лагери, където се е обучавал на старинните бойни изкуства, с които сме смазвали многочислените армии на китайци, римляни, араби, византийци, славяни и прочие паплач!

#28 Jull_

Jull_
  • Гости

Публикувано: 11 май 2006 - 17:16

Не само напред ами и леко вдясно. :D
Направо си щъка из четвъртото измерение като у тях си човека.
Навремето четяхме как всяко откритие (ел.крушка,парен локомотив и т.н.) е изнамерено по същото време и независимо от някой си руски учен. С две думи руснаците са открили всичко. Тоз чичка обаче ги удари в земята. Само не разбрах негрите ,и те ли от Българите са произлезли?



Наистина тоя чичка е просто феноменален (не можах да се сетя за друга по-подходяща дума), но всички му се чудим на този сега, обаче аз като по малка много обичах да се мъкна на разни тайни срещи на разни секти, течения и тем подобни и трябва да ви призная какво ли не съм чувала, какви ли не измислици за пирамиди, богове, слънца и хората по тия сбирки въобще не се смяха, направо не е за вярване, те си записваха всяка дума, снимаха така наречения "учител" и пари даже му даваха, кво нещо е вярата!!! Така че като нищо тоя чичка може да има последователи, особено сред младите хора, че и сред по-възрастните, вкопчени в националистическите си корени и заслепени от българската история! Поздрави!!! :P

#29 Асен Г

Асен Г

    Развратно малко мече:)!

  • Дао
  • 1103 мнения
  • Skype: PachuaM :: чат
  • Пол:Мъжки
  • БИ:Кайлиндо, Кибацуме-рю и Смаша
  • Предишен прякор: Cocolino

Публикувано: 15 май 2006 - 11:32

Аз пък доколкото знам преди да паднат под турско робство, българите са ползвали основно меч и лък в боя. Не зная защо толкова настояваш с твоите вили и топори и други подръчни селскостопански материали и инструменти.

Според историческите източници, в прабългарската войска за близък бой освен сабя и меч е използвала и копия, боздугани и секири, които също са се употребявали често от прабългарските войни:). Разбира се, бойните секири са далеч от определението подръчни селскостопански оръжия, най-малкото се отличават по тегло, често и по форма на острието, така че не знам защо се отнасяш с пренебрежение към това оръжие :D ! Що се отнася до ръкопашния бой, със сигурност се е изучавал като спомагателно умение към оръжията, но едва ли някъде е бил основна форма на бойна подготовка :chinese: !
Портал за фехтовка!
"Power comes from the end of a gun."-Eldridge Cleaver

#30 Ultimate Truth

Ultimate Truth
  • Дао
  • 37 мнения
  • БИ:Karate

Публикувано: 21 май 2006 - 00:01

българските военни лагери, където се е обучавал на старинните бойни изкуства

Докторе, ще ме прощаваш ама за тези бойни изкуства няма никакви свидетелства.

#31 Samurai

Samurai

    Kenshi

  • Дао
  • 575 мнения
  • Пол:Мъжки
  • БИ:Кендо

Публикувано: 22 май 2006 - 04:31

Нещо по темата:

СТАРОБЪЛГАРСКИ "ВОИНСКИ СКАЗАНИЯ" В "СТРАТЕГИКОН" (XI В.) НА ВИЗАНТИЙСКИЯ ВОЕНАЧАЛНИК КЕКАВМЕН

Надежда Драгова

web

Старобългарската воинска идеология е областта, в която са вложени досега най-малко научни търсения. А воинската идеология е пространна област на старобългарската култура, ако се отнесем към нея не само като присъщ на войната набор от правила, а от гледна точка на социалните и духовните й рефлексии.

Дори и да започнем с войната, трябва да отбележим, че историческата памет в средновековните хроники, анали и летописи се структурира от:

а) воинското поведение, където дефинитивният знак победа/поражение се налага не само от конкретните териториални, трофейни или политически придобивки, а се сакрализира от идеята, че всяка победа е по волята на Бога (боговете).

(Боговете присъстват на бойното поле и няма как културологията да им откаже внимание.)

б) поведението на войската - и най-вече от способността й да защитава населението и да коригира/защитава държавния модел.

Елементи на воинската идеологическа нормативност обаче се откриват и в областта на прагматиката и материалната култура. През Средновековието т.нар. “технологичен прогрес” се стимулира от военните действия. Откритията в областта на военните технологии изпреварват развитието на производителните технически средства (защото плячките многократно превъзхождат възможните добиви от земеделие и ловуване), което дава основание да се твърди, че именно те определят динамиката в развитието на цивилизациите.

Воинската идеология е същностна част от вярата и философията на епохата. Воинът е в общност - дружина, войска - при настъпление и в битка. А остава сам, превръща се в индивид при раняване, плен или смърт. Той носи двойствена идея за себе си (сега е трудно да кажем коя е по-съкровената), но интимната е Аз-човекът, Аз-личността, незакриляна от рангове и санове. Затова и воинската идеология първа налага всеобщо разбиране за личност - макар много бавно, първоначално в привилегированите воински системи, но необратимо, върху все по-широк обсег в епохата си. Известно е, че християнството се утвърждава предимно чрез воинските претенции за отстояване на човека, създаден по образ и подобие на Бога. Воинската общност най-напрегнато търси определението “що е човек?” и “кога е човек?”. В наше време удивително точно го формулира немският писател Хайнрих Бьол: “Къде беше, Адаме, че те нямаше? - Бях на война, Господи.”

В старобългарската картина на воините и воинската идеология се очертават три епохи:

Митологична - VII-X в.;
Стратегическа (примерите на Одисей, Александър Македонски, Симеон, Самуил и др.): X-XII в.;
Рицарска: XII-XIV в.
Документация:

Реконструирането им е възможно само върху старобългарско воинско сказание. В старобългарските текстове то е регистрирано единствено в разказа “Чудото с българина” - религиозно-провиденческа преработка на Воинско сказание от войните на българския княз Симеон (през 893 и през 894 г.) с унгарците. Разполагаме с препис от XIV в. в сборник-конволют в ръкописния отдел на Българската академия на науките.

Воински повести или разкази обаче не са документирани в достигналата до нас старобългарска литература1 - нито в присъщите им наративни жанрове, нито в онова многообразие на въздействие, познати ни в другите средновековни славянски традиции. Обяснението е просто - не е опазена старобългарската летописна или хронографска книжнина. А типологически воинските сказания там са в пълноправно присъствие, както можем да съдим по руските летописи, или на Балканите - по византийските хронографи, много пъти разказващи и за български воински опит.

Изгубени са и старобългарските княжески и царски жития или похвални слова - акламации. А в старославянските литератури тъкмо тези жанрове са и продуктивното поле за воински повести и разкази.



І-ва епоха: Съзнание и проявление на езическа вяра

Тази епоха (VІІ и VІІІ в.!) в развитието на прабългарската воинска идеология е уникална за Балканите, защото е проявление на поведение и съзнание за ЕЗИЧЕСКА ВЯРА - унаследена и пренесена етнохарактеристика от българите при преселението им от Кавказ и Приазовието - т.нар. Волжска България.

Текстовете, с които разполагаме (освен единствения оригинален старобългарски “Чудото с българина”) - са и малобройни, и в късна, вече християнизирана редакция като чудеса по време на война. Освен конфесионалната им преработка те са преминали и през три езикови трансформации - старобългарска в записан текст - гръцка агиография - и отново славянски превод през ХІV в.2

Но и в това сложно пътешествие между езикови варианти са се запазили в убедителен вид: сюжети, протагонисти, ритуали, молитвени контакти и пр. Те разкриват, че предхристиянската воинска вяра е МИТОЛОГИЧЕСКА и я показват като свързана с воинската мъжка инициация. В ритуала “инициация” юношата придобива оръжие, боен кон и личен помощник - трансцендентен воин на кон, който го следи в боя и се отзовава на призивите му.

Прабългарският случай, експониран върху традиционното воинско посвещение, е особено интересен, защото, първо, не е инициация в условията на първобитното общество: той е традиционен реликт (поддържан от езическата вяра в контекста на високо развита култура за държавност - непознат другаде случай на съчетаване, и второ, специфична е мотивацията му: отстояване на етноидентичност в държава с разноплеменни мъжки воински практики - траки, славяни, остатъчни римляни и византийци.



ІІ-ра епоха: Прелом към универсализация

Този прелом, характеризиращ втората епоха, става възможен след Покръстването на България. Княз (цар) Симеон (893-927) налага християнската реформа във воинската идеология. Езическият трансцендентен воински покровител се трансфигурира като свети Георги. Реформаторската военна програма на Симеон обаче не завършва с универсализирането на култа.

Но чрез него започват трансформиращи процеси

Вътре в държавата:

Изживяването и отменянето на “страшната тайна” (“великата тайна” на инициацията) вдига непреодолимата граница вътре в социума между военните (посветените) и производителното население. Приближава по култура социални пластове, дистанцирани преди по санове и пол - преодолява недостъпността на жените до автономния свят на воинските дружини.

Обществото тръгва към хомогенизиране и търси нови интегриращи идеологии за “воини - дружини” плюс “племе”, което предизвестява идеята за народ. Колко дълго време е било необходимо за този процес, може да се види в уникалния ръкопис на Дуклянския презвитер (ХІІ в.), в който са преведени на латински език и старобългарски воински сказания. Образованият духовник постоянно се лута между назовавания “воини” и “народ”, а най-често нарежда и двете думи една след друга.

И във войската:

Сваля се от военното знаме конската опашка, символизираща присъствието на бойния кон на ханския прадед, придобит при неговата инициация и разпростиращ покровителството си върху армията на наследилите го ханове. Това знаме побира сакралността на племенните мотивации на прабългарите във военните им сблъсъци по пътищата на Евразия, докато постигнат своя държава на Балканите. Образните му внушения са заложени и в каменопластиката на Мадарския конник. А в динамиката на сраженията и в положените жертви те са затвърдявали старобългарската култура за държавност.


Още тук:

http://www.liternet....ite/voinski.htm

#32 WaffenSS_

WaffenSS_
  • Гости

Публикувано: 22 май 2006 - 08:50

Ми Самурай едно голямо БЛГОДАРЯ за интересния материал!!

#33 doks

doks

    Daskal

  • Дао
  • 192 мнения
  • Пол:Мъжки
  • От:Пазарджик
  • БИ:Годжу рю карате

Публикувано: 02 юни 2006 - 15:24

Ейй Никодим много добра статия дори предлагам да се качи някъде на по-централно място да я прочетат повече хора! Това за българите как бият с тояги адски ме впечатли обаче от къде може да е имал такива сведения има ли обясниение??

Здравеите!Можеби една от причините за подобна осведоменост е в контакти с големия брой емигрирали на Запад български аристократи,а и несамо аристократи след разгрома на Търновското царство.А да не забравяме и контактите на богомилите с катари албигойчи и др.

#34 Bersek_

Bersek_
  • Гости

Публикувано: 09 юни 2006 - 13:56

В тази тема е имало подобна дискусия преди време.

#35 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 936 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 29 юли 2006 - 08:57

Никодиме, да ме прощаваш, но Василий Македонец си е чист българин /издава го името/ по него време в Македония са живеели само българи! Както и да е това не е толкова важно, по-важно е че е израсъл от дете в българските военни лагери, където се е обучавал на старинните бойни изкуства, с които сме смазвали многочислените армии на китайци, римляни, араби, византийци, славяни и прочие паплач!

По негово време е съществувала Византийската тема (административна област) Македония - която е обхващала земите на юг от Стара Планина между Марица (Еврос) и Струма (Стримон).Та така -цялата династия от император Василий (867-886) до Никифор III Вотаниат (1078-1081), се нарича Македонска.И не е израсъл "от дете в българските военни лагери", а е бил български пленик...който по късно успява да избяга и отива във Византия.



Битката при р. Ахелой

Качена снимка
Византийското правителство прави нов опит да си възвърне загубените земи (българските войски са успели вече да завладеят по-голямата част от Балканския полуостров), чест и достойнство, като успява да изгради срещу България могъща коалиция, в която влизат сърби, маджари и печенеги. Цар Симеон успява да я разстрои със средствата на дипломацията. Византийската армия остава изолирана и трябва да разчита само на собствените си сили. На бойна нога са поставени всички въоръжени сили на империята — 62 000 души — и са съсредоточени в Цариград. Начело на войските застава опитният пълководец Лъв Фока, известен с храбростта си и с многото си победи в азиатските предели на империята. Френският византолог Льобо изтъква, че отдавна никой в империята не бил виждал такава мощна армия, подготвена за похода срещу България. Всички били уверени, че е настъпил краят на българската държава. Най-изтъкнатите военачалници бързали да „споделят славата на този поход".
И все пак, за да се предприеме поход срещу един така страшен противник, какъвто били българите за ромеите, е необходимо да се повдигне бойният дух на византийските войски. С тази цел дворцовият първосвещеник изнася пред тях чудотворния дървен кръст, пред който всички се покланят и се заклеват „да умрат едни за друг". Но за да придадат по-голяма тежест на моралните внушения, ромейските военачалници раздават предварително заплатите на войниците. Византийските сухопътни войски, предвождали от Лъв Фока, се отправят към крепостта Анхиало (Поморие) и се разполагат на стан недалеч от нея. Оттам те възнамеряват да нахлуят в Мизия, след като съюзни печенежки племена проникнат в Малка Скития (Добруджа). Ромейската флота под командването на друнгария на флота Роман Лакапин се отправя към устието на р. Дунав, за да ги пренесе през реката.
Симеон оставя слаби заслони срещу печенегите, а сам начело на славните си сили — 60 000 души — се отправя срещу византийската армия, която е най-опасна в момента. Българските войски преминават Хем и се съсредоточават в района на височините северозападно от Анхиало, които по онова време са покрити с девствени гори. Утрото на 20 август 917 г. предвещава ясен и слънчев ден. Спокойно се синее безбрежната морска шир. Над крепостните стени на Анхиало отпуснато висят ромейски знамена. Лъв Фока извежда ромейските войски от лагера и ги построява в боен ред. Византийското командване замисля да нанесе главния удар с лявото си крило, за да откъсне българите от старопланинските проходи и да ги унищожи. Срещу ромейските се построяват българските войски. Прозвучават бойни рогове и тръби. Стрелците опъват лъковете си и в миг облаци от стрели засенчват слънцето. Конниците навеждат копията си напред и пришпорват конете си. Българи и ромеи се нахвърлят едни срещу други. Започва яростен ръкопашен бой. Земята тръпне под нозете на сражаващите се. Под ударите на тежки боздугани се ломят шлемове и брони. Островърхи копия разкъсват ризниците и се впиват в човешката гръд. От раните на умиращите се стича алена кръв и обагря Анхиалското поле.
Ромеите надделяват. Българските редици се огъват и започват да отстъпват. По петите им се втурват византийците. Падат български левенти с лице към врага и сякаш няма сипа, която да спре натиска на ромеите. Такава сила има, но тя е в ръцете на Симеон, а той не бърза да я хвърли в боя. Застанал на височина, обрасла със стройни дървета, той наблюдава напрегнато сражаващите се. От време на време той поглежда към подножието на хълма, където сред гъстата вековна гора между листата на дърветата проблясват бойните доспехи на българските конници. Това е резервът — многочислен, със запазени сили, готов по знак от царя да полети срещу врага. Положението на отстъпващите става все по-тежко. Те не успяват да се задържат по височините южно от Ахелойската река. След като превалят височините, ромеите още по-настървено подгонват отстъпващите български воини. Сега Симеон, който безпогрешно е определил и времето, и мястото за намесата на резерва в боя, сам го повежда. Той се втурва срещу фланга на ромеите неочаквано и неударжимо, като порой. Искри изскачат изпод копитата на препускащите коне.Българската конница се врязва в живото тяло на византийската войска Отстъпващите също се нахвърлят срещу нея. Ромеите бързо се престрояват, за да окажат отпор. Конят на Симеон е ранен, но той не напуска полесражението. Уморени от тежкия продължителен бой, зашеметени от неочаквания съкрушителен удар, византийците нямат повече сили, за да устоят. Настъпва суматоха и те побягват към крепостта Месемврия. Там е единственото им спасение, защото пътят им към Анхиало вече е прекъснат.
Пред ужасената тълпа се изпречва малката, но тинеста река Ахелой, която тук е дълбока. Ромеите се струпват на брега и търсят брод. Българите ги застягат. Започва страшна сеч. Прекършени от умора и уплаха, ромеите не са в състояние да се съпротивляват. Труповете им падат един върху друг.
Продължителят на Теофан пише: „Ромеите с цялата си войска били обърнали гръб и настъпило всеобщо бягство и страшно ридание. Тъпчели се един други, други пък били избивани от враговете. Настанало кръвопролитие, каквото от векове не било ставало."

"Славата на България" 1985 г. Борис Чолпанов


Битката при Ахелой е най-големият военен сблъсък в историята на Средновековна Европа. От беглите сведения за сражението, оставени ни от византийските хронисти, става ясно, че цар Симеон е повторил бойния ред на Ханибал при Кана ­ слаб център и силни флангове. В боя центърът се огънал и бавно почнал да отстъпва назад, но без да бъде пробит. В един момент фланговете тръгнали напред и сключили обръч около цялата византийска армия. Обкръжените изпаднали в паника, както става с всички обкръжени. Завършващият удар нанесла гвардията, водена в боя лично от цар Симеон. В страшната битка цялата византийска армия била унищожена. Конят на българския цар бил убит, което показва, че Симеон се е сражавал с меч в ръка в първите редици на боя.
Качена снимка
След тази битка границите на България били преместени завинаги далече на юг по странджанското било. Полето край Поморие останало в дълбокия тил на българската държава. Само житни класове ронели, ронят и днес зърна над братските гробове на хилядите български войници, паднали тук за отечеството в епичните сражения на няколко столетия.

Божидар Димитров


поЗдрави
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#36 CHEPUT

CHEPUT
  • Дао
  • 189 мнения
  • Skype: нема :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София, Бургас
  • БИ:К'вот падне

Публикувано: 31 юли 2006 - 20:44

"Докторе, ще ме прощаваш ама за тези бойни изкуства няма никакви свидетелства."

Не намираш свидетелства защото търсиш не където трябва. Ако се ръководиш от учебниците по История, въобще не се надявай да намериш нещо. Отдавна истинската ни история се крие или е приписвана на други. Това се прави нарочно и с точно определена цел. Представям си какво ще стане ако засекретения Ватиканския архив изкара всичко, което има за българите. Едно от малкото неща, което е достигнало от там до нас е, сведение за карта на Балканския полуостров от 4в. Там, на картата, е имало държава с името България. Това е достатъчно показателно за какво фалшифициране става въпрос. А, на онази гравюра от по- предните постове, войнът с меча е българин. Този, ключ, който е направил, доста трудно ще мине за случайна хватка. Поздрави, на всички, БУДНИ!

#37 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 936 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 30 септември 2006 - 11:43

Като си дойдеш следващият път в България иди на село или в някой етнографски музей и виж какво са използвали за вила едно време - един най-обикновен разклонен кривак. Не намирам нищо смешно в твърдението, че винаги можеш да отидеш в гората и да си отсечеш една стабилна тояга.
Струва ми се че много хора търсят романтичното в българската история, като например българско бойно изкуство за водене на ръкопашен бой. За съжаление не е била точно такава действотелността - ромеи, турци, кърджалии и т.н. със саби, ятагани, калъчки, ножове и какво ли не. Единствената алтернатива е и ти да извадиш хладно оръжие. Точно това имах предвид, ако някой не ме е разбрал: Ако има българско БИ, то малко вероятно е да се е занимавало с ударни техники с ръце и крака, нито пък е приличало на киокушин или на джу джуцу. Било е бой с ножове, брадви или вили. Българите са имали традиции в използването на хладни оръжия, които са се запазили и до днес. Влез в който и да е селски хоремаг и погледни че всички там са запасали половинметрови ножове и ще разбереш какво имам предвид.

Освен в селският хоремаг, сведения (иформация) може да се намери и в Българските юнашки и хайдушки песни.. :) Ето една такава.

ЧЕРЕН АРАП И ХАЙДУТ СИДЕР
/С леки съкращения/

Появил са е грозен юнак,
на бял коня черен арап,
сред дунавско равно поле,
кого срешне - сече, коле!

В девет друма той върлува,
зимя, летя там лудува;
не смей птичка да префръкне,
нито пътник да замръкне!

Купци плачат за търговство,
а орачи за имотство;
момци тъжат за седенки,
плачат моми за беленки.

Плачат, викат колко могат
леле-варе чак до бога:
Боже вишни, уволни ни,
от арапа отърви ни.

Превзел ни е все имотство
заробил е все търговство -
станахме му черни роби
и живейме в "ох" неволи!

Като й зачул хайдут Сидер,
буен юнак, огнен аждер,
че си впрегна руси бивли
в яки кола с чисти гривни.

Натруфи са с самур калпак,
обкръжи са с дрянов кривак,
прекръсти са, на път тръгна,
руси бивли с синджир дръпна.

Стигнал поле божурово
при кладенче изворово,
спрегна бивли да напои,
с очи поле да обиди.


Вихри веят - сняг са сипи,
чер арапин все не седи;
пътищата той околи,
кого улови, бий, та мори!

През димни ми тъмни мъгли,
на Сидеря глед устрели;
пусна ата аждрехана,
да го грабне като врана.

Трепна Сидер, добър юнак,
плесна ръце, грабна кривак,
накрехна си дълъг калпак,
че попита черен арап:

"Как ма мислиш, пъклен сине:
петровско ли крехко пиле,
гергьовско ли младо агне,
да пообядваш ти със меня!

Макар немам силен силях,
аравийски остър маждрак,
тънка сабя дамаскиня,
дълга пушка багдаткиня,

нъ си имам дълъг кривак,
и самси съм добър юнак:
от арапи не се боя
и лесно им кръвта пия!"

Арап люто са разгневи,
припна коня, та разяри,
че изтегли тънка сабя
и Сидерю отговаря:

"Хей, диваане, кяфир гявур!
Със този ли ти глупав ум
си ми тръгнал през полето,
с кръв гявурска що е облето?

Девет цели веч години
по равнини и стръвнини
гявурска кръв как проливам,
злато и сребро придобивам.

Гори ми са покоряват,
мътни реки път ми дават,
дар ми носи тъмно долйе,
робува ми равно полйе.

Не мисли, ти другий колай,
нъ наведи глава, подай,
по-лекичка да ти й смъртта,
да не ти й харам кръвта."

Разлюти са Хайдут Сидер,
че изрева като лют звер:
"Не хвали са, пъклен сине!
Дръж са сега, да та видя!"

Ех, че рипна, та подскочи,
юнашки си скок прескочи
девет лахтя нависоко,
девет лехи нашироко!

Развъртя са като хала,
та са впусна връх арапа,
закипяха в силни жили
две юнашки люти кърви!

Начена са страшна борба
среди зимна тъмна мъгла:
сабя фучи - въздух пищи;
кривак трещи - поле ечи!

Бял аждрахан хрипти й цвили,
реват, сумтят руси бивли;
сиви вълци по могили
настръхнали и завили!

Смаели са и зверници,
слисали са сички птици:
по синьото горе небе
на витло са орел вие.

Били са са, бъхтали са
до три цели дълги часа;
че надделя Сидер юнак
с своят дрянов дълъг кривак:

строши сабя дамаскиня,
дълга пушка багдаткиня,
аравийски остър маждрак,
къдра глава на чер арап!

Падна арап със все силях,
без да рече ил, ил, иллях.
Сгърчи ръце той, смири са,
студ го смръзи, одърви са.

Нажали са бел аждрехан
за верен си любим стопан,
кат го видя в кръв утънал,
назем прострян там издъхнал.

Рипна, хукна по все поле,
ихти, фучи, страшно реве,
гърмеливо с уста бъбри,
на Сидеря люто мъмри:

Да го глътне са заканя,
като върла люта ламя,
като змия индостана,
ядовита зъл удава.

Смаян Сидер сам сред поле -
никой нема да го отърве.
Че си казва добър юнак
на негов си дренов кривак:

"Угъвай са, жилав бъди!
Превивай са, не са чупи!
Да си сваля и таз бела,
дето ми е мъчил света:

Дор си Сидер реч издума,
ето ми го кат фъртуна:
припка, хвърчи бял аждрехан,
ихти, фучи кат ураган!

Завзеха са човек и кон
да са бият с нечутен бой;
кон се бие за чер неврод,
Сидер са бий за мил народ!

Били са се, та трошили,
кръв кипяла в техни жили;
под крака им сняг са топил,
студен лед са чупил, трошил!

Хайдут Сидер кат замахне,
с силен замах дет ударе,
чупи, троши що попадне -
кости, ребра все по надве!

Бял аждрехан в кръв утъна,
сбърка чифте и са спъна,
гърбом падна и издъхна
близу при свой мил стопана.

Чер арапа кеседжия,
кръвопийца, харамия,
веч го няма да върлува,
навсякаде да лудува.

Смири ми са тоз делия
в пънков геран баталия;
непробудно там си той спи,
дребен пясък си го покри.

Сам си Сидер с снажни сили
на две върли беди надви;
девет града с двестя села
от зли мъки той отърва!

Че си грабна Сидер юнак
грозна мърша на чер арап,
та я хвърли луд гидия
в ближен гиран баталия.

А бял коня той остави
между гъсти две дъбрави
на възвишен равен мегдан -
на гладни вълци тлъст корбан.

Грабна вити пак синджири,
че си дръпна руси бивли
през дълбок сняг и ярове
през високи там рътове.

Че си викна, песен запя -
всичко поле там заеча,
гръмнаха ми девет гори,
разнесе са в девет кази:

По вси поля, по равнини,
по вси гори, по планини
няма веч кой да ви бие,
да ви гони, да ви трие!"

Сидер пее - вятър бучи,
песен носи, силно фучи.
Разнесе са в девет кази,
старо младо развесели!
...........
поЗдрави
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#38 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 936 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 17 февруари 2007 - 12:22

" Разбира се, че мнозина слабохарактерни се увлекоха от червените фустани и закачиха съдбините на своето отечество на разкошното Чешмеджиево, но хората, на които съм се заел да описвам делата, останаха верни на убежденията си и на своите човешки обязаности. Разказите на старите войводи, които се четеха като лекции на всеко общо место из Ромъния, за прелестите на Стара-Планина, за нейните студени извори, за буковата сенка, за кривото хоро на връх планината с ножове в ръце - не можаха да не трогнат идеалните настроения на непрактичните ни братя".

Захари Стоянов
Христо Ботйов
Качена снимка
Български революционер, поет и национален герой

(с леки съкращения)

Българите в с. Задунайка, по наследство от турците, на всяка сватба изваждали да се борят пехливани, с гайда и тъпани, на които гледали с любопитство всичките от селото. Ония, които надвивали, палучавали известни подаръци, най-големият - малко тайче, теле или овен, а най-малкият - червена кърпица или няколко аршина домашно платно. И можете ли да си представите, че Ботйов, поетът, основателят на една школа, държал първо място между селските пехливани? Като засвирвали гайдите, той почвал да трепери,хвърлял си дрехите, събувал се бос, мазал се с масло, плющял ръце и трошил кокали на мегдана! Где да се е подадял строгият му баща и види своето чедо -колко то е отишло напред в науката и възпитанието! Колкото за него самото, той бил сто пъти по-доволен и по-благодарен на седенките, хората и пехливанския мегдан, отколкото в одеската гимназия и в аристократическите концерти. Ней трябвало приключения от по-голяма важност. Намислил да си купи кон и да изучи язденето. Не зная как попада при него някой си малорус, Иванович, бивши офицер. Тоя Иванович, когото ще да видят читателите по-нататък, е бил човек чиста стока. Никой освен Ботйова не знаел неговото житие-битие, но той бил бежанец от армията за твърде тежко престъпление. Неговото появяване в с. Задунайка било щастие за Ботйова. Той го приел на своята разкошна квартира, хранил го, обличал го, живеели като същински братя, уйдисали си и по мнения и убеждения, и по характер и действия. За голямо съжаление повече ние не знаеме за тоя Ивановича, който е другарувал няколко години с Ботйова, следователно интересна и любопитна личност е за нас. Във всеки случай Иванович е бил не от простите хора, не за обикновени престъпления е бил станал бежанец и си е оставил офицерския чин. Сам Ботйов, който по-после е изказвал и майчиното си мляко, гдето се е рекло, пред приятели, за миналото на Ивановича е пазел най-дълбока тайна. Споменавал само името му, казвал, че бил човек верен, другар, блага душа, и нищо повече. Тоя Иванович се завзел да го учи на яздене. В скоро време той можал да напредне дотолкова, щото свободно можел да се смъква под коня отдолу, да се навежда до земята и да усвои всички останали изкуства в язденето.
- Христофор Ботйович! Ти, брат, си настоящий казак-удалец, защо не се запишеш при нас волноопределяющий? Захвърли това бабешко занятие - учителството - му казал един ден началникът на казаците. Христофор Ботйович не си поплюл на ръката. На втория ден той влечал вече казашка шашка и шинел, влязъл в полка доброволец. Да не кажете, че това е било за чин, за кариера и от голяма нужда? Не; за разнообразие и за удовлетворение на жадната за приключение душа, която не можела да си намери покой никъде, ни в училище, ни по седенки, пехливанлъци, вълчи и кучешки общества. Наскоро се случило да имат казаците маневри. Ботйов прлучил отличие. Макар и прост солдатин, той бил тесен приятел с офицерите, първо място държал в техните интимни и невоенни работи. Кражбата в казашките полкове не е от големите пороци. Ботйов се подвизавал заедно с вярното товарищество по границата. Една нощ с десетина още казаци той ходил на десет часа разстояние в едно румънско село - да крадат един добър кон, който отдавна съблазнявал казашката алчност за хубави коне. Гдето отивал, все "молодец" се показвал.Но дълго ли можеше да остане Ботйов казак и солдатин, гдето все е бил подложен на дисциплина, когато той не можа да стои ученик, несравнено по-свободен, и учител, съвсем независим вече човек? Тоя въпрос е излишен за всички ония, които дотука са следели нашия човек и неговия характер. Няколко месеца само, дордето казаците били на лагер и на по-леко и весело занятие, стоял той при тях, а после заявил, че му е невъзможно вече да стои. Офицерите, които му били най-ближни, не му правили никакви препятствия. Освен това минал по онова време Раковски през селото, който бягал от одеската руска полиция, която искала да го арестува като бунтовник. Той взел на Ботйова коня да бяга по-скоро и няколко рублици, които имал спестени, и заминал към влашката граница, а на Ботйова казал, че е срамота да си убива златното време и младините в пиянство сказаците. Станал учител Хр. Ботйов в родното си село или по-добре заместил е стария си вече баща, който се бил тежко разболял по това време. Учителство, възпитание и Христо Ботйов! Това е било подигравка и с двете страни. Скоро родителите на учениците забележили влиянието на новия учител. Правилата и предметите, коитобили за него чума през целия му живот, били захвърлени в калоферското училище.Неговото преподаване се състояло от разкази, най-много по историята, облечени в груба тенденция. За Бориса, за Симеона, Асена и др., за сръбското и гръцкото освобождение и пр. - ето в какво се е състояло неговото обучение. По едно време захванал да учи учениците на казашко военно упражнение, което по онова време беше толкова зажигателно измежду българите, както във Франция беше идеята за рапубликанска и комунарска форма.На шестий ден от своето пристигане в Гюргево Ботйов можал да се ориентира и да подуши и научи кои са истинските хъшове и где може да се срещне човек с тях. Научил и той, че.деня и нощя, особено вечер, те се веселели в кръчмата на някого си Дочо Царски, българин, близо до черковата "Успение". Приготвил се той отрано, като че щял да се явява на аудненция при някоя коронована особа. Щом мръкнало, той се отправил за това хайдушко свърталище. Минал един път, минал два, потретил, а все не смее да бутне, стеснявал се да се подаде и излезе лице срещу лице с големите хора, които той. мислел бог знае за какви надменни и горделиви, както си ги представлявала неговата отънчена фантазия. Чувал вътре викове, смехове, песни, псувни, шум и глъчки, които още повече го навеждали на мисълта, че тия хора са неприкосновени. Най-после настъпил на своето малодушие и бутнал вратата с поемане на душата си. Той си въображавал, че всички погледи ще да се стрелнат върху му, ще го запитат отгде е, кой е, какво търси между тях и пр., и пр.Напротив, никой не обърнал внимание на неговото появяване, никой го не запитал нищо, нито го пък поканил някой да се прибляжи и седне. Па и кой ли го е забележил? Когато той влязъл в палатите на Доча Царски, то от тютюнев дим и от печене на кебапчета, пастърма и други артикули такава дебела мъгла се влякла и плувала между четирите стени, щото кирлявата ламбичка, около която бръмчели няколко хиляди мухи. мъждеела, като че била покрита с девет ката сертми. А дружината била в най-весело настроение. Тя яла и пила, смеела се и се разговаряла с оная безгрижност и охолност, която може да се прояви само в хора хъшлаци, без дете и коте и без никакви занятия. Дордето едни яли, други пели; втори играели на ръченици; трети разказвал и представлявал как заклал един турчин на едно беклеме; четвърти ахал и охал защо господ дал зима и ограничил лятото, така щото трябвало да се напуща Балканът и да се прави политика на разпасаните власи; пети удрял от земята всичките винени чаши, които му подали да пие, и господарски сочел с пръста си на строшените останки, като викал:
- Пиши, Царски! Пиши, куче ниедно, да не ми го опяваш утре, че съм те батърдисал. Това аз не приемам, харча пари, с нож печелени! Подир шегите и закачките тая вечер в заведението на Царски дружината пристъпила към политически въпроси, които най-много настроили нашия пътник да слуша и внимава. Разбира се, че не Наполеон и руският цар трябвало да бъдат предмет на техния разговор. Сиромашката Турция и нейният злочест султан си попатили тая вечер, както и за винаги бивало това.
- До пролет, ако е рекъл господ да доживееме, да не се хваля и да не казвам голяма дума, но в тая кръчма на Царски ще да пиеме и ядеме заедно с Митхад паша! - казал един от хъшляците и тупнал масата със своята костелива ръка. - С петдесет души момчета, каквито аз зная да си избера, ако не вляза в Русчук в харема на това мръсно куче, да го вържа като овца, то тия ги обръсвам и хвърлям
- прибавил той, като стиснал с едната си ръка краищата на своя половин мустак.
- Че вие какво мислите турците бе? Какво става от тия табансъс хора? - викал и се сърдел душманинът на Митхад паша. - Един казак или един българин - това е все едно - може да гони напреде си и да се бие със сто души читаци! Какво ми вие мене байте за бълхи? И турчинът може ли да има отгоре си юначество? Той има само сербезлик, защото има царщина. А аз като му се подам изненадейно, като го нападна нощно време, ще бяга напреде ми като овце. Разговорът на дружината се мятал от събитие на събитие я от въпрос на въпрос с поразително разнообразие, както е разнообразен и самият живот на хората, а най-повече на ония, които не били никому поданици и владеели Стара планина.
- Помниш ли, бае Димитре, като ме накара над Мъглиш на Балкана да отрежа гдавата на оная зелка? - попитало едно младо хъшче, не че имало да говори по тоя предмет. но просто така да спомене и отвори дума за това важно приключение.
- Пустото му куче, свраки очите му да кълват, девет деня наред го сънувах! Турчин, турчин, ама все човек, бей! За пръв път, като не си вършил такива работи, бая се изпотяваш - свършило младото хъшовче.
- Стига, холам, стига си се хвалил с тоя пусти турчин, ушите ми проглуши! Той еше умрял бе, а войводата да те изпита колко пари ти струва келът, накара те да го колиш и ти в страха си не можа да го познаеш! - възразил други от дружината, думите на когото произвели всеобщ смях.
- Ти ще да си знаеш устата какво дрънкаш, че като подигна половиницата, ей сега ще потече маджунът! - извикало докаченото хъшче.
- Мирно, мирно, че ще да чупя зъби - казал важно оня хъшлак, който говорел най-малко, като погледнал изкриво и двамата противници. Ботйов, който стрелял с очите си и изпитвал всичките момчета, отдавна успял да забележи вече, че човекът, който стоял подпрян важно и сериозно, който говорел най-малко и който следял за тишината, като казвал, че ще да чупи зъби, имал най-голямо уважение. Него гледали всички, той като почвал да говори - всички мълчали, той бил облечен с най-скъпи дрехи: с писани колчаклии потури, с чепкен, подплатен отдолу с алено сукно, с чохен джамадан, на който висели пискюли, и с черно астраганено калпаче, което стояло нахлупено до самите му вежди. Той бил сам Хаджи Димитър, бъдещ за идущето лято герой в караесенските лозя, в Кална кория и на Бузлуджа. Две-три млади момчета се приближили до Хаджията и го замолили той да викне някоя старовремска песен, от ония, които пеел по Стара планина.
- Попей, бае Хаджи, "Алтън Стояновата", ние ще да ти пригласяме - говорели момчетата.
- Нека се чуе гласът на дяда Трендафила, па тогава аз - отговорил Хаджията.
Дядо Трендафил се изкашлил, опънал едно вино, чалдисал мустаките си с два пръста, подпрял си главата и кимнал на няколко момчета да се доближат до него. Стиснал си той очите, дигнал си главата към тавана и почнал:

" Вълко, Вълко, Вълко баш байрактар,
свивай байряк, дъжд да го не вали.
"Нек го вали, огън да го гори!
Ние бяхме деветима братя:
осемтима под байряк измрели -
добър господ и заради мене...."

Дядо Трендафил сам захванал песента, а когато я довършил, то всичките пеели с него, заедно и Хаджи Димитър. Провиквания - хе-е-е-е-е!! - удряне масата и стената, поръчвания на кръчмаря да донесе вино и пр., и пр. били на мястото си. Някой от по-нетърпеливите и по със запалената кръв, като си напомнили за Стара планина и за нейните райски кьошета, похванали се на гърба, отгдето извадили скрити тапанджи да изгърмят, което действие е апогеята на всеки хайдушки моабет.
- Долу ръцете! Долу, че ще да блъскам. - казал Хаджи Димитър и си посочил стиснатия юмрук към запалените.
- А бе, бате Хаджи - само по един път да си гръмнем, да си припомним Балкана - се молели момчетиите.
- Не може! - отговорил той диктаторски. Изпели се още много песни. На пая на Хаджи Димитра паднала следующата, която той сам си избрал:

" Яина през гора вървеше,
с крушев листец свиреше
и на гората думаше:
Горо ле, горо зелена,

и ти, водица студена!
Вижда ли, горо, хайдуци
Кара Танаса войвода
из тебе, горо, да ходи
и мойто братче да води?"

Когато и тая песен се свършила, то всички чаши и стъкла, които стърчели по масата, изгърмели на земята, разбити на няколко парчета, всеки по едно хвърлил за своя сметка, за душата на Кара Танаса войвода и неговата дружина.
- Такива войводи е имало едно време, преди нас - започнал Хаджията, който сам немалко бил възхитен. - Кара Танас е родом от с. Катунища, близо до р. Кобилишница, гдето в 1862 г. обрахме хазната с Панайот войвода. Песента право казва. Кара Танас е водел само осем момчета, всичките в едни дрехи облечени, с едни пушки и с едни пищови. Дрехите им са били само сърма и клаподан.
По неговото време, както разказват стари хора, Букурещ и Гюргево като са били в турската царщина, на дюлгери и други работници плащали тука по пет гроша гюндюлик, когато по нас се работело по 15 пари на ден. По тая причина мало и голямо дохождало да работи във Влашко. И Кара Танас с момчетата си тръгнал пролетно време за Влашко, с тесли и триони, които закопавали в земята и нарамяли пушките. Като падал листът на гората, скривали пушките и пак изваждали сечивата, които изтривали добре, уж че работили с тях, и хайде в село. Где тогавашното?... Тескерета не били излезли още. Съмнителните хора, които лятно време липсували от селата си, като се връщали есенно време, аените и субашите им гледали ръцете. Ако по ръцете им имало слинове, пришки и пукнатини, признаци на работнически ръце - оставяли ги свободни. Нашите юнаци не пасели трева. Като наближавало време да се върнат, вземали дървета и ги удряли от земята, дордето им излязат рани на ръцете, па тогава си тръгвали. Някои от тях пък, които са били под крилото на някой ага, тоя последният им давал да работят на хармана му и удрят с тояги сламата пак за същата цел. Дружината като онемяла слушала тия лекции и въздшала. Но най-много ги слушал Ботйов, комуто ние сме длъжни за предаването на тая среща в кръчмата на Доча Царски, както я разказвал по-после на приятелите си. Страшно впечатление му е произвела нему тая хайдушка дружина в Гюргево, нейните разговори, веселби и животът им въобще. Той излязвал нея вечер няколко пъти навън от кръчмата, за да го не видят, като си трие сълзите, сълзи от радост и възхищение. Най-много му било тежко нему, че не е техен другар, че не може да им се препоръча и ги увери, че е техен брат; а те не подозирали даже, че веселието им е удостоено от оногова, който е живеел само с техните идеали, който умря в тяхната Стара планина! Млад и неопитен още, с калоферо-одески понятия, той си въображавал, че хайдутите от Стара планина са авторитет и с претенции на етикеция, при които трябвало да се приближи човек с препоръки. Дружината в кръчмата оставила песните и почнало хоро, хоро хайдушко, ръченици и капитан Николовата песен, която две момчета чудесно играели с голи ножове в ръка.
В десетина-петнадесет деня бавене в Гюргево нашият пътник и ученик не само се запознал със своите идеализирани хора, но им станал вече и неразделен приятел.С тях лягал и ставал, с тях се разхождал и веселял. Заедно с по-немирните момчета слизали деня към скелята да се закачат с турците и да им правят различни пакости. В горещото си желание, че на лято непременно ще да стане хайдутин, ще да захване живот нелегален и бунтовнически, той продължавал да живее съвсем разпуснато и волно, да не кажем нещо повече. Но наближил хайдушкият и хъшовският сезон, жегата била убийствена в крайдунавските градове, прахът излизал като от пещ, мътната дунавска вода миришела на всякаквн нечистотии... А Балканът? Неговите дебели сенки, бистрата му и студена като лед вода, божественият му въздух, байракът, потерите, печените агнета, най-после светата идея и златната надежда карали момчетата сън да не спят, да сънуват и бълнуват Агликнна поляна, Вратника, Чемерина, Марагидик и други балкански сборища. Нито им се яло, нито им се пило, нито се пък на работа захващали. Не е шега. Тая година беше знаменитото за хъшовете лято - 1868 г.
Дядо Жельо и писаря, който не е друг никой освен нашия герой, действително ги нямало по това време в Браила между своите момчета. За да поздравят Балкана по-тържествено, за да дадят страх на неприятеля, те намислили да заминат с Хаджи Димитра и Караджата. Кроели да извадят една чета най-малко от 500 души момчета, с която да се вмъкнат в България през Делиорман, около Тутракан.
Момчета имало доста, но най-главното - оръжия липсували. Николай М. Тошкович от Одеса, с кантората на когото са запознати вече читателите, когато описвахме Ботйова в тоя град, имал около 3000 и повече пушки, купени нарочно за въстание в Вългария. И така нашите хора се върнали из Одеса с празни ръце и с убит кураж. В тяхно отсъствие се получила телеграма в Браила от войводите Хаджи Димитра и Стефан Караджа, която канела, разбира се, условно, дяда Желя, Пехливанина и Ботйова да тръгват вече през Дунава. "Да се видим на Агликина поляна" 1, свършвала депешата. Покойният Пехливанин, който се намерил в Браила да чака своите другари из Одеса, получил телеграмата, но се отказал да тръгне без дяда Желя и без Ботйова, за което бил в правото си. Когато Жельо се завърнал в Браила, то той обявил своето намерение на браилските по-богати и патриоти българи, които се завзели според силите си да му стъкмят четицата. Приготовлението било още в своето начало, когато румънското правителство било сериозно заплашено, че позволява на разбойниците да се въоръжават в неговата земя и минуват в империята. Причината на тая строгост била, че Хаджи Димитър и Караджата със своите 125 души юнаци правели вече първа битка между Саръяр и Караесен (7 юли). Браилските власти подирили закъснелите другари на Хаджи Димитра, които лесно сполучили да напипат при заварено престъпление, като готвят едно-друго. Дядо Жельо, Пехливанинът и мнозина още от първа ръка момчета били хванати и затворени на минутата. Подбрали и нашия герой. Той се отървал със своите дълги коси, като казал, че е член на българската театрална трупа под директорството на професор Войникова!
По тоя начин той не можал да види тая година Стара планина, кривото хайдушко хоро, байряка и боя, негови горещи идеали, за които останал в Румъния, за които бълнувал деня и нощя. Той си бил приготвил вече дрехите, цървулите, един револвер и други още принадлежности. Бил се приготвил вече да мре, направил исвоето завещание към родителите си, което се състои в песента "На прощаване в 1868 година" :

" Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин..."


Повече тук...

http://narodnabiblio...isto_botyov.txt
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#39 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 936 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 25 февруари 2007 - 13:30

Само за инфо - Николай Хайтов разказва за Чакър Войвода, който учил своите юнаци....

" В един празничен ден, две недели преди Благовец, край поповата върба в Крайискърската махала се били събрали моми н невести, разправяли си нещо и весело се кискали, когато се задала откъм Боровец група турски ловци, между които и Ясимбеговият син Осман. Тоя Осман отдавна бил ударил око на една напета хубавица - Елка Доцина. Виждайки я между жените, Осман се спуснал да я отвлече, но жените не останали мирни, задърпали го, издраскали го и закрещели за помощ. На виковете им се притекли неколцина младежи от Миташовата махала и се почнала борба. Подлютените турци пуснали в ход опакото на своите ятагани и били вече притиснали младежите в едни плетища, когато се явил Христо Чакъра. Той измъкнал един кол, завъртял се наляво, обърнал се надясно и фесовете изпокапали. Ясимбегчето забравил хубавицата и побягнал с наранена глава".

ЧАКЪР ВОЙВОДА от Николай Хайтов

Ps...

Войвода е военна титла, носена от началниците на войскови отряди по време на Втората българска държава. Етимологията на думата идва от "вой", съкратено от война, и "вода" - водач. Давала се по време на война и не се наследявала. Главният военокомандващ на царските войски се титулувал Велик войвода и практически замествал владетеля в командването на войската. След покоряването на България от Османската империя титлата губи управленския си характер и се трансформира в наименование на участниците в националното освободително движение, които предвождат отряд (дружина, чета) в съпротива срещу османското владичество
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#40 WaffenSS_

WaffenSS_
  • Гости

Публикувано: 27 февруари 2007 - 22:37

Благодаря Никодиме за препратката към разказа. Прочетох го с безкрайно удоволствие може би от 10 години не беше ми попадал. Просто ми напълни душата дет се вика за целия ден...