Към съдържанието


Снимка
- - - - -

Стари бойни похвати на българите


  • Please log in to reply
В темата има 70 мнения

#61 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 936 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 12 ноември 2011 - 19:47

Самураят

Качена снимка

Той се казва Сейго Ямадзава, с офицерски чин майор. Същият е изпратен от японската императорска армия като наблюдател на бойните действия на Балканския военен театър. През тези години затворената в своето Средновековие Япония, започнала да се открехва за постиженията на света и особено на напредналата Европа. Най-силен интерес те проявявали към откритията в областта на техниката, а на второ място - във военното изкуство, особено на Русия, която смятали за свой бъдещ съперник.
Сейго Ямадзава пристига в Свищов на 30 юни 1877 г., няколко дни след като войските на генерал Драгомиров форсирали успешно Дунава, овладели града и построили двата понтонни моста. По разпореждане на началник-щаба на Действащата армия - генерал А.А.Непокойчицки японецът е прикрепен към Западния отряд на генерал Н.А.Криденер. Две седмици след това, на 14 юли, той наблюдава обсадата и щурма на Никополската крепост, извършени от 31-ва пехотна дивизия на генерал Н.Н.Веляминов. През цялото време на обсадата и щурма майор Ямадзава стои до руския командир и следи всяка негова заповед. А вечерта на 16 юли, когато щурмът е приключил успешно и са пленени 7 000 турски офицери и войници и 113 оръдия

Веляминов попитал японския наблюдател има ли някакви забележки
- Нямам - отвърнал Ямадзава - Възхитен съм от смелата атака на вашите войски. Поздравявам ги!
След това той наблюдава и двете неуспешни атаки на Плевен. Първата, на 20 юли от дивизията на ген. Юрий Иванович Шилдер-Шулднер. И втората - на 30 същия месец, от целия корпус на ген. Криденер. Дори сметнал, че според японските обичаи те трябва да си направят харакири*2!
Но когато Криденер го попитал на какво, според него, се дължи неуспеха, той, като възпитан в азиатска сдържаност и потайност отговорил:
- Не зная, аз съм дошъл тук да се уча, а не да правя оценки.
На другия ден, 31 юли, войските на Сюлейман паша разгромили русите и българските опълченци при Стара Загора и опожарили града. Главнокомандващият на Действащата армия Великият княз Николай Николаевич се уплашил и започнал да обмисля въпроса за изтегляне на север от Дунава. Императорът Александър II, който бил заложил своя и на Русия авторитет, не се съгласил. След втория неуспех край Плевен настъпила дълга пауза. Руската главна квартира, с участието на царя, обсъждала вариантите за нова атака, а енергичният Осман паша довършвал и усъвършенствал укрепленията Дори направил едно непознато до този момент нововъведение - инсталирал телеграфни апарати в табиите и в големите окопи, чрез които ръководил съпротивата. А на 14 август той предприел внезапно излизане от Плевен и настъпил на изток, по посока на селата Згалево и Пордим. Някои смятат, че това е било "разузнаване чрез бой", но истината е, че Осман е търсил начин да се присъедини към многочислената Източна армия от четириъгълника. Дивизиите на генерал Веляминов (от север) и на генерал княз Шаховски (от юг) осуетили това излизане. Сейго Ямадзава се прехвърлил в щаба на Никополския герой Шаховски и наблюдавал битката при Пордим. Две седмици след това (на 3 септември) части от южния отряд на генерал княз Имеретински, към който се числяла и дивизията на генерал Скобелев, атакували град Ловеч и го превзели. Японският наблюдател взел участие и в този поход и по пътя се запознал с генерал Скобелев, от когото останал много доволен при атаката на Ловешката крепост Допаднала му смелостта, с която генералът пряко ръководил атакуващите войски, възседнал бял жребец и облечен в бял кител.
Когато японецът се завърнал край Плевен, обсадната армия имала вече нови командири - начело бил румънския държавен глава княз Карол, а началик на щаба - генерал П.Д.Зотов. И тъй като румънският княз не разбирал от военно изкуство, тежестта по ръководенето на третата атака паднала върху руския генерал.
Било планирано третата атака да стане в сряда, на 12 септември, като няколко дни преди това се проведе мощна артилерийска подготовка.

По някакви свои вътрешни съображения, за които сега не можем да гадаем, майор Сейго Ямадзава пожелал да вземе участие в предстоящия щурм
Сейго Ямадзава е роден през 1846 г. в префектура Кагашима. На 13-годишна възраст отива в Киото и взема участие в една битка срещу тамошният феодален владетел Чому. За проявена храброст и заслуги в тази битка е приет в Императорската армия, където прави бърза кариера. В 1871 г. получава офицерски чин - майор и е изпратен в САЩ да изучава военното изкуство. През 1874 г. продължава специализацията си в Париж, Франция. А през 1877 г. е командирован в Русия, за да наблюдава военните действия на Балканите.
През 1880 г. Ямадзава се завръща в Япония и е издигнат в чин полковник, а по-късно генерал-лейтенант. След това дълго време служи в Китай. След завръщането си в Япония е удостоен с благородническа титла Барон.
Умира на 30 март 1897 г. след тежко заболяване на белите дробове.
Приятели на българското посолство са открили гроба на Сейго Ямадзава, който се намира в центъра на Токио.
Снимките са от интернет и от филма на БНТ
- А кой ще напише доклада до японския император? - го попитал изненаданият генерал Зотов.
- Надявам се да се размина със смъртта! - уверено му отговорил японецът.
Но генерал Зотов бил предпазлив, дори страхлив военачалник и понеже не искал да си има разправии с японците, го накарал да напише заявление. Ямадзава веднага написал на френски "Желая от душа и сърце да участвам в третата атака на Плевенската крепост, в дивизията на белия генерал Скобелев!".
Зотов прибрал заявлението и изпратил японеца при Скобелев в южния участък на обсадата. От него Ямадзава поискал един взвод млади и пъргави войници, майстори на ръкопашния бой.

Скобелев набрал тези войници от батальона на майор Фьодор Матвеевич Горталов
който заемал левия фланг на дивизията му, някъде в землището на с. Карагуй (дн. Горталово). Задачата пред батальона на Горталов и пред ударния взвод на японеца била да атакуват и превземат западната табия на третия зелен хълм - Кованлък.
Чрез превод от френски на майор Горталов Сейго Ямадзава казал на определените му войници: "Момчета, тъй като аз не говоря руски, а вие не знаете японски, през време на атаката няма да ви давам никакви заповеди. Искам да ме следите и да правите това, което аз правя. Имам едно единствено изискване - да бъдете бързи като светкавици!
Разчитайте повече на щиковете и прикладите, отколкото на куршумите! Раниците и другия си багаж оставете тук в окопите".
В деня на атаката японецът се явил пред взвода в самурайско облекло и само с един японски меч, забучен в пояса му.
Атаката започнала в 15 часа, след артилерийската подготовка от зори. Самураят веднага повел своя взвод в колона по един, направо към целта - табията Кованлък. От двете му страни се движели стрелците от батальона на Горталов. Когато преминали дерето на Къшинската бара и започнали изкачването на втория зелен хълм, от къшинската табия и от редута, намиращ се отдясно на Ловешкия път, блъвнал силен пушечен огън. Самураят веднага залегнал на мократа земя - от няколко дни валял силен дъжд - последван от своите момчета, а войниците на майор Горталов продължили да напредват, без да се смущават от куршумите. Разбира се, много от тях паднали мъртви или ранени...
Взводът на самурая започнал на пълзи през запустялата нива и с пълзене достигнал до хребета на втория зелен хълм, без поражение. Огънят на турците бил съсредоточен върху изправените горталови войници. И там, на хребета, самураят се изправил като откачена пружина, махнал с ръка на момчетата и се понесъл като хала по нанадолнището
Турските куршуми започнали да жужат и около техните глави и да ги поразяват, но това не можело да ги спре. Освен страничната пушечна стрелба срещу тях блъвнали силен фронтален огън от двете насрещни табии - Кованлък и Исса ага. Този огън бил още по-смъртоносен. В този момент никой не можел на прецеди дали дъждовните капки или куршумите са повече. И едните и другите се леели като из ведро.
След надолнището следвало едно голямо голо пространство, наречено Мъртвата долина. Преодоляването му било много опасно и там останали завинаги десетки момчета. Но никой вече не залягал. Всички следвали неудържимия устрем на своя японски командир.
След Мъртвата долина започвало възвишението към третия хълм, на който се намирали двете табии и преградният окоп. Щом стигнал до този окоп, самураят скочил в него и започнал да сече с острия си меч всичко живо, което се изпречва пред очите му. Момчетата го настигнали и също скочили в окопа, като започнаха кървав бой с щикове и приклади. И макар бранителите да били много повече от нападателите, последните се уплашили от тази дръзка атака и хукнали към табиите, за да се спасят. Самураят ги последвал и съсичал на две де когото стигне. А той бил по-бърз от турците и малцина от тия успели да се доберат до табията....
А ония, които все пак се добрали до табията Кованлък, викали колко им глас държи:
Бягайте! Това не е човек, а жълт дявол
който няма очи, а само някакви цепки, от които излизат искри!
Това създало смут в табията, което позволило на самурая да започне безпрепятствено да ги сече като зелки в зеленчукова градина. Много от главите на турските войници с червени фесове паднали като покосени цветове на магарешки бодил, също тък червени отгоре. А някои от съпротивляващите се той съсичал на две - от лявата ключица до десния хълбок. Окуражени от поведението на своя предводител, войниците, майстори на ръкопашния бой, вкарали в действие своите щикове и приклади.
- Бягайте! - за втори път някой извикал и елитните османпашови войници офейкали от табията, уплашени от "Жълтия дявол".
Малко след това там нахлули и оцелелите войници от батальона на майор Горталов. С общи усилия и през свързващия окоп те овладяват и другата източна табия - Исса ага...
Вечерта, когато битката утихнала, в Кованлъка пристигнал на кон генерал Скобелев. Той скочил от белия жребец и прегърнал самурая в знак на войнско уважение и признателност И веднага му заповядал да вземе друг кон и да отиде при генерал Зотов на източния участък на обсадата, за да иска подкрепление.
Самураят Сейго Ямадзава яхнал посочения му кон и препуснал през Мъртвата долина, осеяна с хиляди трупове, през Ловешкия път към Главния щаб на обсадните войски.
Всъщност това изпращане било излишно, защото Скобелев вече е получил отказ от ген. Зотов за подкрепление. Началник-щабът, макар да имаше резерв от 9 батальона, не даде на Скобелев нито един войник, защото се боеше, че Осман паша може да предприеме нов излаз на изток, както внезапно направи на 14 август. Генерал Зотов беше предпазлив командир и не смееше да оголва своите флангове. И затова провали третата атака на Плевенската крепост. За разлика от него, Осман паша, който ръководеше отбраната по телеграфа, си позволяваше оголване на някои участъци и съсредоточаваше достатъчно войски на застрашените места. Така той, с двойно по-малко войска, спечели три победи край Плевен.
А Скобелев изпратил самурая Сейго Ямадзава при Зотов с единствената цел да го спаси, защото беше възхитен от неговата до безумие смелост. Майор Горталов, като остана в табията на другия ден беше набучен на четири турски щика, вдигнат във въздуха и умъртвен. Същата съдба споходи и неговите войници...

[url="http://www.youtube.com/watch?v=PvpF2F4W_cM&list=LLomm-b-cKnhP88QawgidZBA&index=1&feature=plpp_video"]http://www.youtube.c...ture=plpp_video[/url]
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#62 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 936 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 01 декември 2011 - 15:56

Когато България е още под турско владичество в Европа се развива военната гимнастика. Създават се гимнастически дружества, които почти навсякъде носят името “Сокол”, с цел физическото укрепване на учащите се, младежта и населението. У нас Васил Левски като учител във Войнягово, Карловско и Еникьой, Тулченско пръв въвежда гимнастиката с военно-физическа насоченост. Пренесените от Първата легия в Белград военно-приложни упражнения и игри в създадените “Тайно братство”, “Гимнастическа дружина” имат за цел да подготвят младежите за борбите за национално освобождение.

Качена снимка
Качена снимка




Качена снимка
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#63 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 936 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 21 декември 2011 - 12:51

Военната гимнастика и свързаните с нея дисциплини !
Качена снимка

1864 година
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#64 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 936 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 28 декември 2011 - 13:13

Качена снимка
Качена снимка

Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. във възрожденско Карлово. Второ дете е в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова, той въплъщава семейният буен дух и предприемчивост, характерни както за рода на баща му/Въльовци/, така и на мйка му/Караивановци/. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Яна и Марийка. Подобно на Левски и двамата му братя се включват в революционните борби. Христо участва във Втората българска легия във Белград, а Петър е сред четниците на Христо Ботев, които успяват да избегнат смъртта и по късно участва в Освободителната война в боевете при Шипка.
През 1845г. Левски постъпва в карловското килийно училище, а на следващата година се премества във взаимното училище, където оства 2 години. През 1851 г. баща му умира и тримата братя остават да се грижат за семейството. Васил е на 14 и започва да учи абаджилък.
През 1852г. Левски става помощник на вуйчо си Василии - монах и таксидион на Хилендарския манастир. От 1855 г. е послушник при вуйчо си Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „ Св. Св. Кирил и Методий", основано от Найден Геров през 1850 година. На 7 декември 1858 г. приема монашеството и името Игнатий в Сопотския манастир „Св. Спас" под мантията на йеромонах Кирил, а през следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон.

В едно с духовното укрепване на Левски, в българските земи се разраства народното пробуждане, проявяващо се в борбата за църковна независимост. Заедно със стремежа на българите за независима църква се избистря и идеята за политическо освобождение. Разговорите за това се разрастват и с времето тази идея завладява все повече българи, сред които е и Васил Иванов Кунчев - Левски.
През есента на 1861 г. се изострят отношенията между Сърбия и Османската империя. Сръбският княз Михаил III Обренович търси помощта на българската емиграция в лицето на Г. С. Раковски. В края на ноември 1861 г. Раковски създава "План за освобождението на България" с което поставя нова страница в нацио-налноосвободителните борби. В този план желаното и мечтаното във висока степен надхвърлят реалността, но важното е, че за първи път се говори за ролята на вътрешните комитети в борбата за освобождение. Ролята им обаче е ограничена и те развиват повече аги-таторска, отколкото организационна дейност.Със съгласието на сръбското правителство Георги С. Раковски започва формирането на български полк в сръбската армия, който добива известност като Първа българска легия. В нея започват да постъпват млади българи от различни краища, а българските търговци в Одеса събират над 20 000 рубли за издръжката й.
Левски научава за легията и твърдо решава, че там е неговото място и призвание. През нощта на 3 март 1862 г. той взема коня на вуйчо си и напуска Карлово. В Пловдив се снабдява с паспорт, минава през София и Ниш и пристига в Белград. Постъпва в легията в началото на април.

Качена снимка
Апостолът на Свободата Васил Левски във втората българска Легия, Белград 1868г.

Обучението в легията е чисто военно и се състои от много физически натоварвания, военни упражнения и стрелба. Освободен от ограниченията на монашеството, Левски свободно проявява своите физически и духовни способности. Най-после той се чувства на мястото си, намирайки своята мечтана среда и работейки за отечеството си.
Раковски се превръща не само в образец на общественик за Левски, но и в негов учител, а легията - в училище за военно дело, любов и всеотдайност към отечеството. Голямата отдаденост на родината позволява на легионерите за краткото време от 2-3 месеца да овладеят военното дело, да станат подготвени войници и през юни вече да участват в сражения и в щурма на белградската крепост. В боевете Левски се отличава с голяма смелост и умело владеене на оръжието. В легията той се запознава със Стефан Караджа, който му прави силно впечатление с дързостта, силата и ловкостта си.
Качена снимка
След прекратяването на въоръжените стълкновения започват дипломатически преговори. Обучението на легионерите продължава, като всеки ден се водят занятия по тактика, строева подготовка, гимнастика и спортно бягане. По време на едно от упражненията по физическа подготовка всички са смаяни от физическите способности на Васил Дякона и след един негов успешен скок през широк окоп Раковски извиква: 'Това е левски скок." Така карловецът Васил Дякона става Васил Левски.
Мисълта за предстоящата война особено активизира легионерите в тяхното желание да се изправят възможно най-скоро срещу поробителя. Войната обаче не започва. След тримесечни преговори конфликтът е приключен и сръбското правителство разпуска легията. Зимата на чужда земя и задържането в Пловдивския затвор.
След разпускането на легията Левски заминава за Румъния и там прекарва зимата на 1863 г. През пролетта преминава река Дунав и стъпва на родна земя. От Казанлък изпраща писма до майка си и вуйчо си.
През пролетта на 1863 г. Левски пристига в Карлово и мощният му тенор оглася храма "Света Богородица". Духовният сан и службата в храма го пазят и отначало властта не е особено подозрителна. Никой не го пита за едногодишното му отсъствие, но пред своите най-близки приятели Левски разкрива къде е бил и с какво се е занимавал и им говори за идеите за национално освобождение.
Мълвата за едногодишното му отсъствие се разпространява и младият дякон е откаран в пловдивския затвор. Вуйчото е подучен да свидетелства, че е направил донос заради кражбата на коня му при заминаването на дякона в Белград да се учи.
След случилото се Левски не може да остане повече в Карлово и отива в близкото село Войнягово, намиращо се на 6 км, където е учител две години. През това време около него се събират младежи, на които той чете книги и им говори за новите времена и предстоящите събития. Под формата на гимнастически упражнения Левски учи своите приятели на военно дело и стрелба. Трябва да се отбележи, че той има много добри педагогически способности - еднакво добре обучава както децата в училище, така и възрастните. Във Войнягово Левски е учител от май 1864 г. до края на февруари 1866 г. Не дочаква края на учебната година и внезапно напуска селото, като причините за това изненадващо решение остават неизвестни.
През пролетта на 1866 г. революционерът отива в Тулча (Северна Добруджа), за да търси своя приятел от легията Стефан Караджа. Там се запознава с поп Харитон Халачев, свещеник в близко село, който му помага да стане учител в с. Еникьой. Още с пристигането си Левски събира около себе си местните младежи и ги посвещава в белградските събития. Започва да ги обучава на военна гимнастика и стрелба, организира борби, надбягвания, прескачане на ровове и плетища. В работата с младежите той залага предимно на личния пример. Разказва се, че прескачал коне и биволи, докато пасат.

Васил Левски е заловен през нощта на 27 декември 1872 г. в хана на с. Къкрина. Без да подозират кого са заловили турците го отвеждат в Ловеч, а след това в Търново, където е разпознат, а й самият той признава, че е Левски. От там властите решават да го изправят на съд в София.
Въпреки наложеното мнение, че никой не се е опитал да освободи Левски, истината е, че са направени два опита, да се организира неговото освобождаване. Първо Търновския революционен комитет свиква заседание, на което е се обсъждат възможностите за освобождаване, но сериозните мерки взети от турската власт осуетяват желанията на търновци. Южнобългарските комитети също са се готвили да освободят Апостола, ако той от София бъде откаран в Цариград, но поради решението за неговата екзекуция в София, и този опит е осуетен. На 5 януари 1873 гоина Левски е изправен пред съда. Той устоява на кръстосаните разпитии не разкрива никакви данни за революционната организация. Стреми се да се разграници от извършения обир на хазната, за да не го осъдят за криминално престъпление.


Качена снимка

Залавянето на Апостола – художник Никола Кожухаров

На 18 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.


Качена снимка
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#65 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 936 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 02 февруари 2012 - 14:22

Обучение по жиу-жицу в полицията преди 1944г.

Използвам името жиу-жицу тъй като по това време така са го наричали нашите дядовци и баби (както ще видите има защо да спомена и тях). Ще направя уговорката, че ако намеря нови данни и факти по темата, тази статия ще бъде допълнена, един вид остава отворена. Ако някой може да помогне със снимки и данни моля да пише.
Относно историята на навлизането на това бойно изкуство в България срещаме сведения в учебника по СРБ ( Специализиран ръкопашен бой) за БНА. Там се споменават първите ентусиасти като генерал Стойчев (тренирал във Виена), руският специалист
Вл. Кузлаков, Исай Нинов, Димитър Спасов, Любен Димитров, учениците на Нинов Драмджиев и Друмев. Последните двама издават и книжка ,, Уроци по жиу-жицу, или по-слабият побеждава по-силния". Когато поисках да видя тази книга в националната библиотека, казаха, че е открадната и единственото копие не се дава. Ако някой случайно я има , ще се радвам да ако ми пише. Иначе първата книга издадена у нас, е на Ханкок през 1908г . Нея съм я гледал и скоро може да кача нещо от нея. Текста впечатлява със разни изрази от типа на ,,Как да хванем коварния злосторник" и др. Жиу-Жицу също се е преподавало и в организациите "Бранник" и "Родина".

Качена снимка

Също в началото на 20-ти век излиза наставлението на Шарл Пешар ,,Методи на полицейската техника".


Качена снимка

В нея когато я четох в националната библиотека най-силно впечатление ми направи техниката, когато престъпника отказва да върви. Решението беше, полицаят да го носи на ръце, като булка. Съответно беше подкрепено със снимка.
Ето още малко снимки от това ръководство, като уточнявам, че всички по долу снимки са ми предоставени от музея на МВР, за което изказвам своята най-искрена благодарност!


Качена снимкаКачена снимка Качена снимкаКачена снимка

Все пак смятам, че най-голямо влияние естествено по онова време, да са имали германските школи по жиу-жицу.
Помня как като ученици седяхме трима на една пейка и нещо си говорихме по темата бойни изкуства, като в онези години понятията ни за тях бяха доста мъгливи. Тогава Митко каза:
-Най-добре е човек да тренира жиу-жицу. Дядо ми е бил жандармерист и са го тренирали, показа ми хватки от него.
Разговорът отплесна на другаде, а и тогава не бях изперкал по темата иначе сега нямаше да спя докато не срещна дядо му да ми покаже какво са учили и не защото очаквам нещо неизвестно, а просто от любов към ретрото.
Ако сте чели по горе статията ми за сабления удар сигурно помните историята която пък ми я разказа извесния автомонтьор Пешо-пежото от Бояна. Ето я все пак:
В някаква строителна бригада бачкаторите си правили груби шеги със свой колега доста интелигентен на вид. Човекът им казал на няколко пъти да престанат, но това не помогнало. Тогава ги предупредил, че ще стане лошо. Тогава четиримата (или бяха петима) скочили да го бият. За секунди с по един саблен удар в гръкляна той натръшкал всичките, а на гръкляните им се появили големи мехури като на жаби (може би херния). Оказало се, че това е бивш капитан от жандармерията.
За съжаление както казах в началото, сведенията ми са оскъдни и се надявам на допълнения както по темата полиция, така и за цивилни и армия. По надолу помествам три родни стари снимки, също предоставени ми от музея на МВР.

Качена снимка

И ВНИМАНИЕ !!! Снимки от първия курс по жиу-жицу, за жени полицайки!

Качена снимкаКачена снимка

В заключение една история която прочетох в излизалото до 1940 г. списание ,,Полицай", описваща българския прагматизъм.
Ставаше дума за полицай родом от Копривщица, който след като си тръгнал от работа вижда как от една дупка в стената на участъка изпълзява един от арестантите. Полицаят седнал на главата му и седял докато дойде помощ!
Надявам се, че ви беше интересно!

Крум Кошаревски




Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#66 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 936 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 04 март 2012 - 11:59

Стефан Тодоров Димов – Караджа е роден на 11 май,събота, 1840г в село Ичме, сега Стефан Караджово, Ямболско. Караджата по майчина линия е потомък на рода Бинбеловци от село Факия, род чието развитие можем да проследим в течение на шест века назад. началото му е свързано с легендарния Момчил войвода.
Основната заслуга, за опазване и изучаване на историята на рода на Стефан Караджа има Балчо Нейков, успял да събере и запише в две книги преданията за рода и своите лични спомени от другаруването му със Стефан Караджа, като деца. Още от първите години след Освобождението възрожденският летописец Балчо Нейков се заема с високо патриотична задача да издирва и проучва родословието на Стефан Караджа – негов връстник и другар от детинство. Уникалните мемоари са публикувани обаче едва през 1985 г. от издателство „Български писател” със заглавие: „Факийско предание – сбирки от народния живот. За праотците на войводата Стефан Караджа”. В предговора си авторът изтъква: „Училний и печалний период на вековното робстване на българина под гнета на турското владичество е съпровождан от един ред народни движения, които са имали за цел да повеждат българский народ против вековните му притеснители, за да отхвърли от себе си тежкото и позорно робско иго. Препоръчвам на всеки да си я намери и да я прочете. Тука ще пропусна подробностите около родословието, тъй като те са доста обемисти.

" През пролетта на 1862г. в Тулча се заженил някакъв богат турчин и както на всяка турска сватба имало и борби. Турчинът не бил скъпчия, та поканил все прочути борци. Ето какво разказва за тези борби, съвременникът на Караджата – тулчалията Атанас Пачев: ” На определеното място заварихме хиляден народ – турци и българи, любопитни да видят борещите се. В определеното място се разхождаха няколко горде...ливи и важни пехливани. Всички бяхме устремили погледите си към тях. Но най – голямо любопитство будеше непобедимият Плиса Пехливан. Той се познаваше отдалече. Голиятският ръст и бабаитският му кайфет го правеха по-силен, отколкото беше.” Борците били облечени с каспети ( тесни кожени панталони, достигащи малко под колената). Целите им тела блещели от масло. Борбите започнали и както винаги, непобеждаваният дотогава Плиса Пехливан се справил с всичките. Той вече поглеждал към наградите: оседлан кон, младо биче и др., когато тръгнал да обикаля алая(мястото където се провеждат борбите). Според обичая, за да бъде признат за победител, борецът е трябвало да направи три кръга, което значело: ” Няма ли друг съперник?”. Плисата не бил изминал още първия кръг, когато някакъв смелчага изпляскал с ръце и като си запробивал път през навалицата, завикал, че иска да се бори с победителя. Настанало оживление. Плисата се надигнал на пръсти да го види. Идващият срещу него бил Стефан Пазвантчето.” Караджата – продължава разказа си Атанас Пачев – приближи гордия пехливанин. Гаази Плиса го изгледа пренебрежително, усмихна се, което по всичко изглежда разсърди младия борец. И той, без да си обуе пехливанските каспети, препаса само широките си дънести панталони. (Турците са практикували изключително така наречената “мазна” борба. Макар да се е чувсвало известно влияние, българите успели да запазят “сухата” борба, практикувана от тях още отпреди робството. Не един път, какъвто е случаят и със Стефан Караджа, макар да се поставяли в неизгодно положение, българите излизали да се борят с турците, без да се мажат като тях с масло.) Зурлите и тъпаните изпълниха цялата околност с неописуемо възбуждение. Трясъкът им заглуши провикванията на тълпата. Борбата започна неравно и обещаваше да бъде жестока. . . Ние българите изтръпнахме от уплаха. . . Но скоро просия пред очите ни. Не бяха минали още 4 – 5 минути и Караджата се впи в снагата на турчина. Ето че благодарение на своята жилавост и сръчност той повали своя съперник. Гаази Плиса се просна на гърба си като риба. В същия миг Караджата скочи и на четири страни поздрави публиката с вдигната ръка. Настана смущение.” Турците настръхнали. Чули се гласове, че ” очите на Плисата не гледали към небето”, че се бил подхлъзнал и паднал случайно. Тогава въпреки увещанията на приятелите си Караджата гласно се провикнал, че е съгласен втори път да се преборят. Пак запищели зурлите, отново вплели мишци борците. Ала и този път Стефан успял да просне Плисата по очи на земята.И когато вече се опитвал да го обърне възнак, разярена турска тълпа нахълтала в алая и започнала да линчува победителя. настъпила суматоха, наскачали заптиетата. Втурнали се в алая и някои по-смели българи. те успели да качат Караджата на някаква каруца и го измъкнали. После той се укривал в разни български къщи в Тулча. Наскоро след това той направил и други някои грехове към турците, поради което трябвало да напусне Османската империя".

Прикачени умалените снимки

  • Стефан Тодоров Димов.jpg
  • Маринчо Бинбелов – Страшният, един от героичните предци на Стефан Караджа. Гравюра на Васил Захариев от 1935г..jpg
  • Стефан Караджа.jpg

Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#67 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 936 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 02 май 2012 - 18:48

Записки по българските въстания !
1870-1876

Качена снимка
Захари Стоянов
(1850 - 2.09.1889)

Всеки народ има свое минало, което се изучава старателно от потомството. Ако човек се завземе да пише историята на българския народ от неговото подпадание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството. Какъв е бил обаче характерът на тия въстания, кой ги е тях рьководил, били ли са те чисто народни движения, или плод на вънкашни някои побуждения - това, доколкото ни е известно, още от никого не е определено с подобающата точност и за мнозина съставлява дълбока тайна.
Пловдив, 22 януари 1884 г.

Качена снимка

*
И така, българските въстания в 1875 и 1876 година бяха чисти народни движения, възникнали от средата на самия народ, без никакво външно влияние.
Тук му е мястото да кажем предшествующите исторически причини, които приготвиха това въстание.
Според нашето мнение, най-главната и осязателна причина е тиранското правителство на султана, което в последно време беше станало нетърпимо вече. Казваме в последно време, защото допреди руските войни българският народ е живял под турското владичество сравнително много по-добре, отколкото когато се захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. Убит и нравствено, и политически, нашият народ, докаран до най-последната ниска степен на позорен рая, той не е възбуждал никаква вражда, никакво подозрение и страх за въстание в очите на своите владетели. Това се доказва още по-добре, като се вземе пред вид, че на бълтарите се е дозволявало да носят оръжие открито, наедно с турците, че във време на кърджалийските времена тия са били свободни да се бранят от нападателите с оръжие в ръка, убивали са ги, събирали са чети, мнозина са били предводители на тия чети, съставени от турци и българи, нещо, което се е считало за престъпление у последните в по-новите времена. Когато обаче руските войски преминали Дунава, когато турците узнали, че презрените техни раи имат защитник - московеца, - когато мнозина български юнаци се присъединили в редовете на руските войски и безпощадно захващали да колят и убиват турци и кадъни, когато най-после освободителната християнска войска се оттегляла преспокойно оттатък Дунава и оставяла братушките да си живеят по старому, то за тия последните наставала нова епоха, епоха мрачна и сърцераздирателна. Враждата била разпалена между двата елемента. Господствующето племе гледало в лицето на българина не покорна рая, но кръвни братя на московците. Разбира се, че в сключените трактати после войната върху бялата книга били предвидени някакви си правдини за балканските християни; но това било ироническа подигравка в отношение на тях времена, а в действителност, на практика, теглото на раята се увеличило деветдесят на стотях, защото, ако Турция не се боеше в по-новите времена от буквата на мъртвите трактати и задължения, то всеки може да си въобрази какво е било във времето на еничерите.
И така, руските войни до 1854 г. са принесли най-голямо зло на българския народ под турското иго, защото са възбуждали само фанатизма на турците и нищо повече. Следователно тия войни са втората предшествующа причина на българското въстание, защото, от една страна, ожесточавали турците, а, от друга, вдъхвали на българите кураж и свята надежда за в бъдеще.
*
Тук аз престоях целия ден. Подир пладне дойдоха на гости няколко жени без работа от махалата, които насядаха навън в двора пред моята стая и отвориха уста за това, за онова, каквото им дойде иа ума, докато дойдоха най-после до тогавашното натегнато положение.
- Страшно ще стане, Кочовице, сеч се приготовлява против християните, както едно време в Завярата - говореше една от гостенките.
- Господ и св. Богородица да чуват - въздъхна друга една, като че с нейното затривание щеше да се свърши светът. - Не само мъжете, което е тяхна работа, но и децата вече вечер късно остават по пътя, насядали смирено на търкало, разказват, че ще да дойде български цар, учат се да му пеят песента...
- А не казваш, че по цял ден се учат да играят на талим (военно упражнение)
*
Стражата, при която се бяхме спрели ма банския път, или по-добре, която ни спря, се състоеше от четирима души черномустакати панагюрци, с къси шишинета е ръце и с дълги ятагани. С първо срещание още тия отвориха уста да ни питат, понеже и двама бяхме дошли от ябана, какво правят другите братя, готвят ли се и тия да развият байряка напролет, имат ли опитни войводи и пр. Всяка наша дума, всяка наша новинка за състоянието и приготовлението на другите градове и села се гълташе с ентусиазъм от разпалените юнаци.
- Ох, боже, кога ще дойде определеният ден, за да тръснем от гърба си тежкото бреме и да турим в действие шишинетата, които сме бактисали да триеме и чистиме вече - говореха те.
Според думите на стражата, малко по към Баня имало едно отделение други юнаци, които, като не им се спяло, възползувани от хубавото време и ясната месечина, излезли на обучение със своя бъдещи стотник. За да не стане някой сакатлък, стражата ни обади паролата, която беше петел и която ние трябваше да дадем на поменатите юнаци, понеже аз изявих желание, че искам да ги погледам. Подир няколко минути ние разменявахме паролата помежду си с казаното отделение, стояхме един срещу други на двадесят крачки разстояние.
Буйните разпалени глави бяха се установили в една долина, разделени на няколко малки отделения - едни приятели, други неприятели, - всеки с гол нож в ръката, кой коленичел, кой прав, нападаха един другиго с голите железа в ръце, а ясната месечника им се радваше от небесните сводове! Казах, гдето му беше мястото, пак го казвам и сега - няма кусур, - подобни картини са в състояние да възвишат и най-слабата натура, да вдъхнат кураж и на беззъбите бабички.
*
Оставихме юнаците да въртят своите остри ножове, които звънтяха и тракаха още по-живо по причина, че им съобщихме няколко благоприятни новини, и заминахме с бай Стояна по пътя си за Баня. Среднощ се преполовяваше вече, когато ние се покачихме на един от величествените средньогорски клонове, който дели Панагюрище от Баня. Тих прохладен ветрец ни посрещна откъм южната страна, който ни напомняше още следи от зимата. Като слизахме в малката долчинка, от която до селото остава няколко крачки място, от дясна страна в шумата изрева гърлестият юнак: "Кои сте?" "Ваши братя българи из Панагюрище" - отговорихме ние, понеже знаехме вече с какви хора имаме работа.
*
И действително, аз констатирам, че по това време българите тържествуваха, а турският елемент въздишаше. Клокочението на вулкана, който от ден на ден все повече се увеличаваше, не можеше да не смущава мусулманските ни братя. Пролет като рай, всичко живо, въодушевено и невъодушевено се размърдало, а нивите на българина обрасли в бурен, никой се от тях не интересува, ръката, която ги е плевяла и чистила, сега виеше туплест фишек.
- Всичко това го е рекъл господ, господинчо, с неговата воля става това - говореше въодушевеният селянин. - Ние, старите, да кажем, че знаем и разбираме, но кой кара малките деца да играят по улиците на талим, да си правят пушки от пищелки, ножове от дърво и пр.? Защо тия оставиха своите заветни игри: челика, топката, кимпенди и др.? Всичко показва, че е дошло преме да се превземе изгубено царство, да се прогонва погански народ, отгдето е дошел.
Въпросът не беше от трудните. Доволно бе за наблюдателния баща да попита сам себе си с какво се той занимава, и работата ставаше ясна, т. е. искам да кажа, че ако той със ступаницата си заедно правеха фишеци от светогорските икони по цяла нощ, то и малкият Иванчо или Колчо трябваше да прави същото.
Така или инак, но турците и тяхното правителство не си доспиваха. Когато ходжата излазяше да вика на джамията, гласът му трепереше като лист, викаше той жално-жално, призоваваше от това високо място божията благодат върху мусулманския свят. Силното султаново правителство беше събрало цяла банда босоноги циганки, които под вид на просякини бе изпроводило по българските села да шпионират.
*
Наближаваше Възкресение. Едва ли панагюрци бяха посрещали така тържествено и така весело тоя християнски празник от съществованието на селото им и досега. Още от разпетия петък въоружена стража, на брой до 20-25 души, всичките горещи съзаклятници в революционерния комитет, въоръжени, както се следва, със светли като огледало оръжия, с подсукани мустаки и кривнати калпаци, пречеха тържествено из улиците; мало и голямо се трупаше по портите да изгледва пазителите уж на тишината не като селски стражари, а бъдещи бунтовници, понеже всеки ги знаеше на кой господ слугуват. Мина се Възкресение, дойде ред да се отпразнува великият петък, в който ден става сбор на Панагюрище, на мястото на "Св. Петка", малък параклисец, находящ се над селото отгоре, на едно високо място. То не бе сбор в пълна смисъл на тая дума, но нещо много по-велико, много по-тържествено. После пладне писнаха около 20-30 гайди, загърмяха циганските тъпани, като че всесилният султан отиваше на лов; народът от Панагюрище и околията, мало и голямо, старо н младо на тумби, тумби, пъплеше въз баира над селото отгоре към гореказания храм. Всяко отделение, всяка избрана дружина приятели и едномисленици се предвождаше от една-две гайди или поне от един тъпан. Подир тях вървяха малки момчета или цигани, които носеха големите бъклици и едно-друго за ядение. Друго едно отделение идеше, състоящо се от разгърдени цигани с червени антерии и лисичи опашки на главите, които предвождаха няколко ясногласи зурли. Тоя отдел съставляваше пехливанското тяло, т. е. гладиаторите, казано учено, които нарочно бяха дошли от околните села да увеличат удоволствието на панагюрци с трошението на собствените свои кости. Това отделение дигаше най-големия шум, като че се състоеше от хиляди души.
Най-после се зададоха и наместниците на панагюрския мюдюр или селските векили, заедно с всичките останали панагюрски първенци, до един членове на приготовителната комисия за бъдещето въстание. Тия пристъпяха като същи български велможи, тях съпровождаше най-голямо число въоръжени стражари, които под звуковете на разнообразните свирни стъпаха като същински солдати. Облечен в по-чистички местни дрехи, изтрити колчаклии потури, панагюрска гугла и пр., присъствувах и аз на това общо веселие, придружен от няколко другари.
След божествената литургия постлаха се няколко килима върху зелената морава, върху които насядаха първенците, във вид на полукръг, за да можат да гледат всичките на различните увеселения. Най-напред се изстъпиха пред лицето иа панагюрските слънца пехливаните цигани, почти полуголи. Техните вратове, ръцете им до рамената, опърлените им като чукани крака и пр. бяха намазани с дървено масло, което, нагряно от слънчевите лучи, придаваше на кожата им цвета на лустросана кожа. Бързо и отчаяно заплющяха тия ръце, гордо и наперено деляха мегдана със своите противници, изкусно поклякваха и се движеха; а тъпаните и зурлите гърмяха непрестанно. Зурладжиите-цигани надуваха своите пискуни с такава охота, щото големите им очи бяха ударили навън, като че да бяха притиснати между воденичарски камъци, а зад ушите им се издигаха две изпъкналости, като яйца, които се дигаха и слагаха. Когато вече се срещаха двама борци гърди срещу гърди, тия удряха един другиго немилостиво, най-повече по отворените космати гърди и по потените вратове. Когато един от двамата паднеше, тъпаните и зурлите засвирваха особен марш, победителят си издигаше гордо дясната ръка, под която победеният трябваше да мине, като произнасяше в същото време и думата еваллаха, и двамата се отправяха към първенците с ниски теманета, цалуваха им скутовете, които им даваха от своя страна по някоя пара бакшиш.
По-нататък на същата поляна бе ое залюляло пъстро хоро - ред колчаклии потури и черни скромни фистани от шаячен плат. Тропаха младите от всичкото си сърце и душа, охкаше младата тревица под техните крака; а наежената стража, с една ръка турена върху ножа и с друга на черното мустаче, което се пропъхваше и увиваше между двата пръста, обикаляха извътре и вън. Угодливите фараонови синове, които имаха злочестината да мислят, че тяхната циганска мелодия е главната причина на въодушевленото хоро, напрягаха още по-силно своите гърди. Но панагюрският момък не скачаше ни за кахъра на св. Петка, ни за черните очи на своята любовница. Него въодушевляваше съвсем друго нещо, пленеше се той от мисълта, че определеният ден наближава; въображаваше си той, ако днес скача на хорото под изпитателния поглед иа Даут онбаши, мирен и скромен като жена, то какво ще да бъде, когато байрактарят поведе това хоро и ако аккапзалиите ножове дойдат на една линия? Каква минута!
*
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#68 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 936 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 28 октомври 2012 - 15:32

Качена снимка


Чудомир
Спортни години


Спортът е вроден както в нас двуногите, така и в четвероногите. Слушал съм майки да разправят как бебетата спортували и правили всевъзможни упражнения още преди да са видели белия свят. Спортуват още щом се родят, и кончетата, магаренца, агънца, яренца, кученца, котенца и доколкото си спомням, и бълхичките даже. Без да им е била известна лечебната гимнастика „КОНГ-ФУ“, създадена преди хилядолетия от будисткия монах Тамо, те правят такива упражнения и движения, в които вземат участие всичките им мускули и стави.
В началния си стадий на развитие не помня какви спортни прояви съм имал, но в предучилищната си възраст се виждам все със скъсани панталони от боричкане, катерене по дърветата и все с вързани пръсти на краката от тичане, ритане и прескачане. По главата ми пък още личат следите, получени в ожесточените сражения с хлапетата от другата махала. Няма да забравя и отчаяните спринтове при дълго бягане, за да не попаднем в коравите лапи на пъдаря, изненадал ни, като берем праскови из чуждите градини.
Твърде рано се усъвършенствувах и във водния спорт. През лятото нашите ме оставяха да стоя у дома, да пазя кокошките да не ровят из лука, и ако се рои пчела, да извикам дяда Рача на помощ. Реката обаче течеше край нас и щом пекнеше слънцето, свличах единствената си ризка, цамбурвах се в пълния с деца вир при кривата върба и забравях съвсем и за кокошки, и за пчели. Ловехме дребни рибки по бързея, правехме си микроязовири, търкаляхме се из затопления пясък, боричкахме се, докато се захлади и почнат да ни тракат зъбите. Голи-голенички по цял ден правехме гимнастически упражнения, нали гимнос на гръцки език значи гол? На обед само прескачахме по домовете си, където под някое кринче или кош ни чакаше дневната ни дажба боб чорба.
Така, напреднал доста във водния спорт, аз почнах да си позволявам и по-сложни упражнения. При една неправилна стъпка по моста, който се състоеше само от две греди, веднъж цопнах в придошлата река и пътувах около стотина метра. Извади ме един от учителите, който бил наблизо. Тогава нямаше кой да ми каже, че съм бил рекордьор на подводно плаване, та да се радвам, а ревах неудържимо, защото ми нямаше едната обувка. Малко по-късно отбелязах нови успехи в този спорт. Бяхме ходили за сено и на връщане се бях покатерил на върха на натоварената кола. Пътят ни беше през Тунджа и щом навлязохме в нея, едното колело хлътна в някаква дупка, колата силно се наклони и аз, хоп, във водата. Тогава съм бил собствения рекорд по подводно плаване, но ми се губят часове и не помня. Ратаят ни, който водеше воловете, забелязал късно как ме подмята водата, хукнал се и ме извадил на сушата. На другия ден ми разправяше:
— Хванах те, кай, за крака, ти увисна с главата надолу като убит заек и из устата ти шурна вода.
— Много ли бях погълнал?
— Не беше много, но все имаше, колкото може да изпие един прежаднял бивол.
Оттогава нямам особено влечение към тази течност.
Понеже у нас имаше винаги коне, и този вид спорт бях усъвършенствувал.
Някои дисциплини, като надбягване с диканя например, и досега не са въведени. Един ден, като вършеехме край селото, префуча край нас мотоциклет, конят се подплаши, хукна заедно с диканята и мене да вършее из околните стърнища. Дърпам му юздите, моля му се да спре, а той не ме и чува даже. При един завой диканята се откъсна заедно с мене и отхвръкнахме в някакви трънаци, а той запраши нататък към село.
Като съберехме овършаното и нашите почваха да веят, аз му се мятах на гърба и отивах да го паса на Дългата ливада, в средата на която имаше трънлива круша. Там се събираха много пастирчета и за да им се похваля, щом пристигах, навеждах се и смушквах коня да галопира чак до другия й край. На връщане пак и т.н. Един ден, като го гоних така три-четири пъти из ливадата, конят вероятно си е рекъл: „Ей, хлапе, ти не ме оставяш да си почина и откъсна малко тревица, ама аз ще ти предам един урок, та да не ме мъчиш толкова.“ И както галопираше по края на ливадата, наведе глава, зави към средата и въпреки моите усилия да го отбия встрани, мушна се под крушата, клоните й ме пернаха през лицето и аз отхвръкнах като треска зад него, цял ожулен, издраскан и със скъсана риза. Тази дисциплина, значи, можем да я наречем „яздене с препятствия“.
Наскоро продадохме този кон и си купихме друг, черен и толкова кротък, че му се качвах, като стъпвах върху чупката на задния му крак. Наричахме го Арап и защото беше добър, не го оставях на мира. Един ден, като отивах да го паса, смушках го да бяга, а той, цял ден мъкнал пълна каруца с тор, потичва в един особен тръс, от който едва запазвам равновесие на голия му гръб. Не мога и да го спра, защото е без юзда, а само с едно въженце на врата. Тръска ме той, друса ме сякаш нарочно, докато се тръснах под корема му, главата ми се пребори с един камък и за кратко време изгубих представа за време и пространство. Като се ококорих, забелязах с ужас, че съм под него и задният му десен крак е точно над корема ми.
Добричкият ми, милият ми Арап беше го свил и стоеше на три крака. От време на време го спускаше леко и като ме докосваше, веднага го дигаше още по-високо.
Ако беше магаре или човек, освен дето щеше да стъпи на корема ми, но щеше да рита, да скача по мене, докато ме довърши.
Освен тези видове спорт, освен редовната борба играехме с топки от волски косми, мятахме камък, обикаляхме черковния двор без щафета, прескачахме воденичната вада, поради което често се връщах у дома мокър до ушите, знаехме игрите „свинка“, „челик“, „папета“, „прескочикобила“ и пр., и пр.
Към този период трябва да отнесем и спортната стрелба с лък и прашка, подобна на тази, с която някога Давид улучил Голиата в сляпото око. Централно място в този спорт обаче заемаше дървеният пищов, собствено производство. Състоеше се от криво дръвце, едната част на което служеше за дръжка, а на другата имаше длъб, в който поставяхме гилза, здраво завързана с тел. В гилзата сипвахме барут, натъпквахме я с парцали, а понякога слагахме и дребни камъчета вместо сачми. До главичката на гилзата слагахме малко барут, който възпламенявахме с главня, и се получаваше ужасен гръм. Неудобството на това оръжие бе това, че често пъти стреляше и точно в обратна посока. В дясното ми рамо още личи белег от парче гилза и показалецът на дясната ми ръка зарасна накриво.
Истински, системно обаче започнах да спортувам, след като завърших в село основното си образование и се записах в казанлъшката прогимназия. В началото на учебната година още бях приет в юношеската чета на гимнастическото дружество „Юнак“, в което членувах осем години. Там освен свободните упражнения и тия с тояжки, с гири и бухалки почнахме да се катерим по паралелки, лостове, халки и пр. Тогава за пръв път видях и футболна топка. Учителят ни, швейцарец, ни изведе веднъж на полето, подхвърли я и рече:
— Ритайте!
Ний това и чакахме. Без правила, рефери и свирки ритахме я цял час и след това я не видяхме повече. Ако така я подхвърлял и на другите класове, сигурно в късо време са я скъсали.
В извънучилищното време „борбата продължаваше“. Живеех с другар от нашето село и като се вчепкахме на борба, ту той печели по точки, ту аз. В древна Гърция единият от борците, като тръшнел другия три пъти на земята, се е смятал за победител, а в наше време въпросът бе много усложнен. Тупна го аз, да речем, „залепя му плещите на тепиха“, а той не се признава за победен, защото имаше още едно правило — поваленият „трябваше“ да види небето. Добре, но той си затворил очите и не ще да го види. Сядам тогава на гръдния му кош, затискам с колена ръцете му да не мърдат и почвам да му отварям клепачите. Отворя дясното око — лявото се затвори, отворя лявото — дясното не ще да гледа и така, докато се разплаче и хазайката пристигне с точилката.
На другата вечер пък той почва да ми разтваря клепачите.
По това време научихме от гражданчетата как се ходи по ръце, „циганското колело“, бокс и доста неприлични думи.
Въпреки че от града до село имаше повече от 20 километра, често си ходехме в събота следобед и в неделя се връщахме с пълни торби продоволствие. При тия пътувания се усъвършенствувахме в спортна стрелба с камъни по изолаторите на телеграфните стълбове. Изучавахме и цирковия номер „балансиране“ върху парапета на железния мост на Тунджа, висок 20 метра, а един ден влязох на бас в дълбок и запустял кладенец. Въпреки че веднъж бях влизал в нашия да вадя кофата и баща ми ме беше превързал с въже през кръста, като се научил за новия ми подвиг, дойде специално в града и ме наби така непедагогично, че няколко дни не можех да стоя седнал.
През лятото на 1904 год. в пълна юнашка униформа участвувахме в III юнашки събор в столицата. Той се проведе на игрище „Юнак“ и може би името си игрището получи тогава. Сега и него преименуваме.
След това постъпих в гимназията. Другар ми беше също такъв голям „юнак“ като мене, та още през есента си направихме лост, или „висилка“, в двора на хазаите. Понеже бяхме доста напреднали в тия уреди, учехме вече най-трудните упражнения — „смъртния скок“ и „слънцето“. За първото упражнение изнасяхме сламеника от моето легло, защото често вместо на краката аз падах на врата си и по седмица ходех с изкривена шия. При един опит пък да направя „слънце“ не можах да се превъртя на прави ръце, повърнах се назад и се пльоснах по корем далеч от лоста, като изрових всичкия лук, който хазайката беше посадила.
Въпреки тия дребни произшествия и „слънцето“, и „смъртния скок“ бяха овладени до съвършенство, разбира се, за сметка на алгебрата и геометрията. Упражненията тогава бяха такива, че развиваха повече горната половина на тялото ни и се перчехме с широките си гърди и изпъкнали мускули на ръцете. Физкултурната наука още не беше свела поглед и към долната половина, както е сега.
Средното си образование продължих в София и понеже спортът ми беше станал навик и нужда, продължих членуването си в дружество „Юнак“, като упражненията правехме в салона на I мъжка гимназия и макар дошли от провинцията, не се давахме на софиянци. В празничен ден пък продължавахме свободната борба из околностите на столицата под командата на един по-голям другар.
По нашите села тогава на Великден се устройваха традиционни борби. В моето село инициаторът беше баща ми. Вземаше той един топ шарена басма от дюкяна и почти всичко мъжко поемаше край село на харманите. Най-напред излизаше селският „баш пехливанин“, поразходи се из „Алая“, поразтъпче се и ако няма кой да му излезе насреща, оттегля се и тогава започват двойките — първо най-силните, след това по-младите и накрая най-младите борци. Бях на 17–18 години, когато и аз полугол, излязох да се боря с един мой връстник. Той беше по-силен, а аз по-ловък и още в първата хватка му легнах и го прехвърлих с крак далече през мене и той се отказа да продължава повече. На победителите баща ми отрязваше по едно парче за риза от тази басма. И аз бях удостоен с такава награда, но сестра ми я обсеби и си уши блуза, понеже била много шарена и по̀ приличала за женска дреха. Вечерта у дома пристигна делегация от мои другари и връстници. Помолиха ме да ги запозная с разните хватки. Излязохме край селото пак и дълго време се боричкахме и им предавах моя опит. Към полунощ чак се прибрах у дома с гордото самочувствие на учител и треньор по свободна борба в село.
След това започнаха войни, погроми, болести, глад, фашизъм, революция, социализъм, неусетно пристигна старостта. Спорта обаче не изоставих. Запомнил съм някакво упражнение на йогите, едно от Луи Куне, нещо от системата на Мюлер, но и най-вече си служа с домашно-битовата система, състояща се в следното: сутрин рано изнасям две пълни кофи с въглища и една с дърва от зимника, изчистване, подклаждане и излъскване на печките, изтупване на одеялата, измитане стаята и двора. После копане, плевене и поливане из градината, донасяне от пазара пълна чанта с хляб и други колониални и кулинарни стоки, един път седмично изнасяне и внасяне голямото дървено корито за пране, пресяване въглища, цепене дърва и пр., и пр. Вечерно време против ниско кръвно налягане един-два часа „кокоша гимнастика“ в хоремага, после връщане, кратка, но енергична караница с жената, в която се включва упражнението „дълбоко дишане“, и край.
По тази изпитана вече система със „здраво тяло и здрав дух“ мисля да дочакам края на спора за старо и ново изкуство и окончателното ликвидиране на култа към личността
  • Master and Bloodwish харесват това
Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#69 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 936 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 26 март 2014 - 16:18

Произход и значение на българския боен вик "Ура"
автор: П. Георгиев - 01.01. 1943 година !

Няма истински българин или българка, които да не са чувствуват огромната сила, криеща в себе си тази малка дума, съставена само от три букви. Една само дума, която е в състояние да настрой вихрено група хора, войскова част, или младежи и да я превърне в стихия, годна за чутовни подвизи.

Това е " Ура", с което българските войници са смайвали и обръщали в бягство всеки враг на нашето скъпо отечество, за да начертаят, не веднъж, неговите граници.

1422399_563429097106780_185120814_n.jpg
За произхода на българското " ура "съществуват извънредно оскъдни сведения. Преди няколко години, капитан Н. Паспалев ни поднесе кратки бележки на свое проучване. Според неговите проучвания и някои бележки във "Военно-исторически сборник (год . ХХ||) "Ура " идва у нас от Русия, донесено от български младежи, завършили руски военни учебни заведения преди освобождението. В бойната история на българина, за първи път боиния вик "ура" е извикан в 1876 година от четника П. Пармаков, при обсадата на Дряновския манастир, след катотурците ослепили поп Харитон .
391379_264146233701736_1794873529_n.jpg


1926755_561003970682626_992153787_n.jpg
По късно в Освободителната война, "ура" е широко разпостранено сред българските опълченци и руските войски. Русите са употребявали възгласа " ура " още от времето на Петър Велики и се знаело, че води началото си от татарския глагол " Урс ", което значило " Удряй ".
1969379_563426210440402_280647868_n.jpg
Според мнението на Жекова- Николаевна, в книгата й "Тайните на египетските йероглифи", руският език и руските обичай имат много сходни с египетските. След похода на Рaмзес || към Русия, големи отряди от египтяни е останал и се заселил някъде при река Волга. Тази група египтяни се смесила с други народности групи, между които имало и голяма група славяни. По късно Херодот отбелязва, че група египтяни преминали през Кавказ и по долината на Волга се заселили в Русия. С това явление се обяснява съвпадащото значение на много руски думи и обичай с такива у египтяните.

Естествената склонност у човека, във върховни и решителни моменти от своя живот, да се обръща към Бога и го зове за помощ, или да му изрази своята благодарност, както от друга страна и склонността у човека да подражава , са спомогнали възгласа "Ра" да се възприеме, от широките народни маси.

Основателно е предположението, че при дългия исторически път в развитието на народите чрез взаимстване и преработка зовът "Ра" е преминал у някои народи, за да се среща и днес в няколко различни форми. Така например унгарците употребяват "майра"- радостен възглас при тържествени случаи с окуражаващо влияние във време на борба. Среща се и у германците със същото значение, обаче, никога не се употребявало в войската във време на бой.

В етимологическия речник на немски език на Фр. Клуге (стр. 214.) "хурра"значи радостно извикване. Намираме го и в речниците на Редин (1794г.) и на Кампе (1808г.), като извикване при поздрав. Има го и у Шилера, в пиесата му "Коварство и любов". А в изданиета на "Военни песни"от Кьорбнера, е дадено като радостен военен вик. В речника на Валтер Скот (1924г) "хуррах"е от германското "хурра"", сравнявано с глагола "хурел"от скандинавски произход, употребявано от шведите "хурра", което значи "въртя на около"или "хурел"- вихрушка". И тук също се отбелязва заимствания му произход.

Среща се и у турците като "ур", което значи "Удряй", а "Ур-а-а-а"значи същото но силно, повелително изразено - "удряй - не си играй", удряй силно"". Турците са употребявали този възглас най често при борбите (пехливанлъците ) и при отделни сбивания, в каквито случай нашето "ура" никога не се употребява.

2010DC6122_jpg_l.jpg
 

За произхода и значението на нашето "ура" съществуват бледи допирни точки с посочените по-горе възгласи, но в днешни времена нито един от тях няма това значение и такава сила, каквато има българското "ура" за българина.


384367_288868617896164_71643666_n.jpg
Неговия смисъл, сила и бойност , отличителни за съдържанието, което му даваме, както и въздействието , което има върху духът на българина в мирно време и в война, го правят несравнимо с някои от посочените възгласи.
61017605.jpg
В геройските подвизи на българските храбри юнаци от след освободителните войни, нашето "ура" е било постоянен спътник и вдъхновител.

1912073_561003844015972_955990622_n.jpg

Всепобедният дух на българина е вградил дълбоко в себе си победоносното "ура" и го е завеща на младите поколения в неизменно съдържание и смисъл за да изградят величието на Родината ни за вечни времена.


 


Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.

#70 сила

сила

    мистър

  • Дао
  • 196 мнения
  • Skype: silafuyang :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:Добрич
  • БИ:тайдзи, ТКД, бокс, някои оръжия...

Публикувано: 02 април 2014 - 10:26

Аз съм скептик относно величието на българите в каквото и да е било, но е факт, че българите от по-старите поколения, изключвам най-новите, са физически много по-силни от един средностатистически европеец. Храната, която човек консумира в ранните си години, е голям фактор за това, но определено и гените оказват влияние. Съвсем достоверно изглежда на фона на това един българин да набие няколко човека.


Това мнение е редактирано от сила: 02 април 2014 - 12:06

  • VAm харесва това

#71 nikodim petrov

nikodim petrov

    ησυχία

  • Дао
  • 936 мнения
  • Skype: nikodim_petrov :: чат
  • Пол:Мъжки
  • От:София
  • БИ:Българско бранно умение

Публикувано: 22 март 2015 - 12:24

Юнашки упражнения с щитове и ножове !

 

11071681_761442717305416_818625646305594

11025268_761445293971825_898629422208755


Когато човек вижда себе си по-добър от другите, е нормално да осъжда и злослови !
Бранното умение от самото начало ни учи, укрепва и усъвършенства в любовта.